— Аз съм зает човек — извини се той и й подаде огромна кутия с любимите й бонбони от Танрад, донесени специално от Париж. — Животът на хотелиера е натоварен — всъщност поглъща цялото ти време. Изглежда, никога няма да имам време за себе си.
— По-добре да се заемеш с някой от хотелите тук — убедено каза Леони, — тогава поне по-често ще те виждаме. А ако ти не можеш да направиш това, тогава аз по-често ще трябва да посещавам Цюрих.
Завръщането на Марок в хотелиерския бизнес се бе оказало успешно, но разстоянията не се отразяваха добре на старото приятелство и тя говореше сериозно.
— Чух, че днес има двоен празник — той бе хванал Леони за ръка, докато крачеха надолу към къщата. — Ще ни позволиш ли да узнаем какъв?
— Не и преди вечеря — твърдо каза Леони, — тогава ще ви кажа.
Тя се отправи към терасата, където Джим бе наредил високи бутилки с местен вермут, подправен с прясно набрана мащерка от склона и вкусен касис с дъх на горски плодове.
— Това е раят — възкликна Каро. — Защо трябва човек да живее някъде другаде, когато тук е толкова хубаво?
— И аз мисля така — съгласи се Алфонс.
— Кажи ми — попита Каро, помирисвайки във въздуха — какво има за вечеря? Ухае апетитно.
— Пълнени патладжани, печено агне — а преди това нещо, от което ще си оближете пръстите — прясно уловени скариди от залива с домашно приготвената майонеза на мадам Френар, както и аспержи, а за десерт — малини и ягоди, колкото можете да изядете.
Леони се засмя при вида на смаяните им, изпълнени с очакване лица.
— Да пием за това — весело подхвърли Марок, — един тост и за вас двамата. Честита годишнина!
— Честита годишнина! — присъединиха се Каро и Алфонс.
Джим прегърна Леони през раменете.
— Няма да повярвате как трябваше да я преследвам — каза той с усмивка, — но я убедих, че съм единственият подходящ мъж за нея.
Щастието им бе така очевидно пълно, че гостите им усетиха отразената му топлина. Кой би могъл някога да си представи, че един ден тя ще бъде така щастлива, помисли си Каро, спомняйки си за Мосю. Леони рядко го споменаваше сега. Дори и откакто бяха научили, че е претърпял злополука и се е парализирал — говореше се даже, че били засегнати и гласните му струни и той не можел да говори. Като познаваха енергичността на Мосю и неговата волева личност, трудно им беше да повярват на тези приказки, но, изглежда, бяха истина. През по-голямата част от годината той живееше в един огромен апартамент в „Отел дьо Пари“ в Монте Карло и от време на време си позволяваше да излиза с яхтата си, макар че разправяха, че напускал хотела само късно през нощта, така че никой да не може да го види в инвалидна количка. Каро потръпна и отпи от питието си. Ако страстта му към Леони бе нормална, тази вечер той можеше да бъде тук, хванат под ръка с нея и да празнуват годишнината от сватбата си.
— Елате всички — извика Леони, — вечерята е сервирана. Марок, ти ще седнеш от дясната ми страна, а Алфонс, ти — от лявата. Джим оставям на теб, Каро.
— Добре — каза Джим, — от години се опитвам да остана насаме с нея.
— Виждаш ли — извика Леони, — женени сме от пет години, а той вече преследва най-добрата ми приятелка.
Леони вдигна чашата си.
— Не мога да чакам повече, за да ви кажа — започна тя, а лицето й се озари от усмивка. — Искам да вдигнете тост за Ле и Леонор ду Сантус — близначките на Амели, моите внучки.
— Леони — въздъхна Каро, — о, Леони. Колко прекрасно! Колко вълнуващо!
Марок и Алфонс се усмихнаха на нейното явно щастие.
— Нещо повече — каза Леони, — бях лишена от собствената си дъщеря, но тя ми обеща, че ще видя моите внучки. Когато пораснат достатъчно, ще ги доведе при мен.
Каро се замисли как всички обикновени щастливи баби могат всеки ден или всяка седмица да виждат внуците си. Не е ли удивително, мислеше си тя, вдигайки тост за здравето на новородените, как Леони се е научила да бъде щастлива с толкова малко — бегло обещание за посещение някога в бъдеще бе достатъчно да я изпълни с щастие.
Вечерята бе спокойна, примесена с разговори и клюки, а после поседяха мързеливо още малко на терасата, пиейки кафе и канейки се да се прибират в къщи, защото вече наближаваше време за лягане.
— Не знам защо не останете тук във Вилата — започна да недоволства Леони, когато Каро накрая реши да тръгват.
— Нямате достатъчно голям шкаф, който да побере дрехите й — суховато се пошегува Алфонс, — трябваше да се настаним в апартамент с две спални, за да може тя да има всичко необходимо. А сме тук само за четири дни!
Леони я прегърна.