— Приятно ми е да чуя, че не си се променила от деня, в който те срещнах — каза тя, спомняйки си за препълнения с коприна и сатен гардероб и кутиите с бижута.
— Какво представлява една жена без обожатели? — безгрижно отвърна Каро, докато се изкачваха нагоре по пътеката. — Значи ще се видим утре — намислила съм да поиграем малко в Казиното вечерта.
Алфонс простена.
— Тя най-накрая ще ме разори — каза той, настанявайки я в колата.
— Никога — засмя се Каро, — аз винаги печеля.
Марок щеше да шофира.
— Благодаря ви за изключително приятната вечер — тихичко каза той. — Липсваш ми, Леони.
Погледът му бе изпълнен с нежност.
— И ти ми липсваш, стари приятелю.
Леони топло го прегърна.
Джим я хвана за ръка и те закрачиха по обляната от лунна светлина пътека, чиито камъчета тя сама бе редила преди много години.
— Още не съм ти дал подаръка — каза той. — Исках да почакам, докато мога да ти го покажа — но сега е почти късно.
Той погледна небето; луната бе високо и осветяваше пейзажа с бледа светлина. Носът приличаше на рисуван декор над мълчаливо поклащащото се море.
— Почакай тук — каза той и сложи Леони да седне на един стол на терасата. — Връщам се веднага.
Тя се облегна назад, загледана в магическата сцена. През цялото време, през което бе живяла тук, нито една нощ не приличаше на друга — морето бе винаги различно, както и небето. Тя въздъхна от задоволство. Нейният дом бе най-прекрасното място на света.
— Затвори очи — нареди й Джим — и виж какво ще ти подаря.
Леони послушно затвори очи, долавяйки ясно шумоленето на хартия, докато той пъхаше един пакет в ръцете й.
— Мога ли да го отворя сега? — попита го тя.
— Отвори го — отвърна той.
Документи като тези бе виждала и преди, завързани с розова лента и запечатани с ален восък.
— Нотариални актове — прочете тя с усещането, че това е нещо познато. Някога Мосю й бе направил същия подарък — нотариалния акт на самата тази къща. Тя дълбоко си пое дъх и зачете нататък. Бяха нотариални актове на цялата земя на изток от Вилата, чак до носа, земята зад и над хълма под пътя и няколко хектара на запад. Учуденият й поглед срещна този на Джим.
— Ти си господарка на всичко, което виждаш, Леони Джеймисън — каза той със самоуверена усмивка, — всичко е твое.
Тя застана до него и се загледа в окъпания в лунна светлина пейзаж. Той наистина бе неин, тези дървета, тези хълмове, тези варовити пътечки — всички бяха нейни. Пъхна ръката си в неговата и склони глава на раменете му.
— Как да ти благодаря? — прошепна тя. — Това е най-прекрасният подарък, който можеше да ми направиш.
— Знам — отвърна той, стискайки ръката й, — винаги съм знаел от какво имаш нужда.
Леони не каза нищо. Джим знаеше от какво се нуждае тя, знаеше как да я накара да изпитва сигурност. И й бе подарил всичката тази земя.
68.
Ле и Леонор спокойно спяха следобедния си сън в затъмнената детска стая на Вила Енкантада на Ки Уест. На лицето на Амели се бе изписала нежна усмивка, когато тихичко затвори вратата зад себе си. Малко по-нататък по коридора тя надзърна в стаята на Винсънт и Жан-Пол. Шестгодишните момченца се бяха проснали на леглата си в еднакви пози, по корем, с обърнати надясно глави и стиснати очи. Прекараха бурна сутрин, жегата не прощаваше никому, но най-накрая всички заспаха и може би щяха да се събудят, когато топлината намалее.
Амели излезе на терасата и се излегна в ниския хамак, опънат между два стълба. Ксара почиваше в стаята си, а къщата бе притихнала. Всъщност целият хълм изглеждаше притихнал днес; за пръв път птиците се бяха снишили и единствени насекомите не спираха обичайното си жужене.
Тя отметна назад гъстата коса от челото си и се загледа в небето. Слънцето ярко светеше на безоблачното синьо небе и Амели въздъхна; не можеше да се очаква да намалее жегата, сигурна бе в това. Защо тази година бе много по-топло от обикновено? Но въпреки това тук бе по-добре, отколкото в Маями — бе права, че избяга от изтощителната влажност там. Само още една седмица и хотелът щеше да затвори за три месеца — сезонът свършваше, — а Роберто и Едуар щяха да се присъединят към тях. А после, когато времето захладеше в разгара на лятото и започнеше новият сезон, Роберто щеше да стане новият управител.
Отговорността за такъв огромен хотел бе работа, която поглъщаше цялото му време. Роберто щеше да работи по цели часове — щеше да прекарва повече време в Паласио, отколкото в спретната им малка къщичка извън града — дори повече, отколкото сега.
Една бръчка се появи на челото й. Роберто изглеждаше щастлив и обичаше работата си, обожаваше децата, обичаше и нея — но не беше същото. Гледката на салона във Вила д’Орвил с окървавените тела на пода сама изникваше в съзнанието й, а очите й широко се отваряха в опит да прогони спомена. Имаше ли поне един ден през тези две години, в който да не бе мислила за това? Знаеше, че и с Роберто е така, въпреки че никога не бе споменавал за това след погребението на Диего. Всичко свърши, беше й казал той после, и ние трябва да го забравим и да продължим нататък. Трябва да мислим за детето и за нашия съвместен живот. Съзнанието й гъмжеше от въпроси — но може би той беше прав, по-добре щеше да бъде да не търси отговорите им. Въпреки това тя знаеше, че никога няма да бъде същото. Диего бе успял накрая, както винаги досега, да застане между тях.