— Той идва — внезапно промълви Хенри. — Винаги започва така. Повярвайте на думите ми, мистър ду Сантус, и се подгответе. Щом падне мрак, ще бъдем в него. — Той цял сияеше зад очилата. — Ще бъде като някога — продължи развълнувано. — Помня през седемдесет и девета, когато старият Купър и аз сондирахме островите…
— Брат ми дълги години работеше в Дипломатическия корпус — мис Пийбоди отново безскрупулно го прекъсна. — Ще ви оставим да се погрижите за нещата, мистър ду Сантус.
Въпреки авторитарните й маниери тя бе истинска дама към седемдесетте.
— Ако сте загрижена, мис Пийбоди, можете още сега да заминете на север — след един час има влак за Сен Огъстин — каза Роберто.
— Имаме запазени билети за следващата седмица и възнамеряваме да останем, благодаря ви, мистър ду Сантус.
Хенри последва сестра си и те се запътиха навън.
— Ще бъде забавно, нали? — заговорнически прошепна той. — Струва ми се, че доста ще ми хареса този ураган.
Едуар примъкна последната торба с пясък на мястото пред големите прозорци, които извеждаха до крайморската тераса, и с носната си кърпа изтри потта от челото си. Щеше да бъде дяволски по-лесно, ако персоналът им не беше намален до минимум поради това, че хотелът затваряше следващата седмица. От друга страна, представяше си каква паника щеше да настъпи, ако хотелът бе пълен с гости. Тръпки го побиха при тази мисъл.
Той вдигна поглед от камарата торби, пълни с пясък, и го насочи към терасата. Всички плетени от ракита мебели бяха пренесени вътре и всеки един буркан или саксия с цветя, които можеха да се помръднат, вече бяха заключени в помещенията за багаж. Тентите бяха сгънати и прибрани на местата си, макар че, предполагаше, те първи щяха да пострадат от бурята. Той философски сви рамене, надявайки се, че това бе най-лошото, което можеха да очакват.
Макар да бе едва четири следобед, бе притъмняло. Още не се долавяше никакъв полъх на вятъра, а и в застиналата тишина не пееха птици. Той си помисли за Ксара и Амели в Ки Уест — надяваше се те да са добре. Роберто го бе уверил, че бреговият пост е съобщил, че няма опасност за тях толкова далеч на юг и че дори Маями ще хване само опашката на бурята. Гледайки небето, Едуар се питаше колко точна може да бъде такава прогноза.
В хотела лампите бяха запалени и осветяваха черно-бялата мраморна мозайка на горния етаж, но цареше тишина и капаците на прозорците бяха спуснати. Роберто неспокойно обикаляше празните салони. Бе изпратил персонала, който идваше през деня, да се прибира у дома, а единственият друг персонал, който живееше в хотела и още не бе заминал във ваканция, бяха готвачът Мишел, двамата помощник-готвачи и барманът Хари. И, разбира се, четиримата последни за сезона гости.
Той здраво затвори голямата входна врата и спусна железните решетки. Това беше то, всички бяха вътре сега. Нищо повече не можеха да направят.
Двете мис Пийбоди се носеха плавно надолу по голямото стълбище, следвани от Хенри, килнатата му на една страна панамена шапка бе по-наклонена от обикновено.
— Пет часът е — съобщи мис Пийбоди, — ще пием чай, ако нямате нищо против, в малкия салон.
Роберто се усмихна.
— Разбира се, мадам.
Никакъв ураган не можеше да наруши навиците на двете мис Пийбоди.
Към шест часа вятърът виеше и можеше да се чуе как дъждът шиба капаците на прозорците. От далечината достигаше бумтящият грохот на морето, което се спускаше на големи завити вълни към брега. Точно в шест и половина електричеството прекъсна и в стаята бяха запалени три големи свещника. На трепкащата им светлина двете мис Пийбоди и Хенри заедно с Хилиърд Уоткинс като четвърти играеха безкрайна партия бридж, пийваха шампанско, подсигурено от Едуар за повдигане на духа, и гризяха сандвичи, сякаш се намираха на някой изискан пикник. Вятърът се бе усилил от ниско приглушено плющене до силен вой, разцепван от дъжда, а Роберто неспокойно обикаляше хотела. Бе ужасно изнервящо да чуваш какво става и да не можеш да го видиш.
Към девет часа изглеждаше сякаш вятърът не може да се усили повече, капаците на прозорците и вратите се блъскаха и сред воя му те чуваха скърцащи шумове, сякаш дърветата, храстите, фонтаните и всичко, за което можеха да се сетят, дори гаражите и външните постройки, се разцепваха и парчета от тях отлитаха надалеч. От време на време по-силен порив на вятъра блъскаше тежките дървени врати, сякаш някакъв исполин се опитваше да нахлуе през тях.