Роберто знаеше за какво се тревожи Едуар. В единадесет щеше да настъпи приливът. Нямаше начин да разберат какво бе нивото на морето, но според долитащия звук вече трябва да бе покрило плажа и вероятно миеше моравите по склона между плажа и терасата. Ако вятърът продължаваше да духа така с този силен прилив…
Хенри Пийбоди се бе проснал с цялата си дължина на кушетката в салона и тихо похъркваше. Шестте чаши шампанско го бяха направили поспалив, а останалите четири бяха предизвикали същия ефект върху сестрите му. Те дремеха, седнали на по един стол от двете страни на брат си.
Роберто усещаше тишината както никога досега в живота си. От нея почти го боляха тъпанчетата. Силата на вятъра не намаля постепенно, нито скоростта му — той просто изведнъж спря.
Хенри Пийбоди се поизправи и се прозя, а после извади носната си кърпа и започна да бърше очилата си.
— Намираме се в онова, което е известно като око на бурята — във вихъра. Вятърът ще бушува навсякъде около нас — в радиус от няколко мили. Разбира се, той ще се върне, този път духайки от обратната посока, но би било напълно безопасно да погледнем навън и да видим какви са щетите.
Едуар и Роберто учудени се втренчиха в него. Щеше да се окаже, че Хенри Пийбоди е специалист по ураганите.
Индиговото небе бе спокойно и осеяно със звезди. Нямаше и намек за бриз, а въздухът бе топъл и тежко влажен. Проблясваха синкави светкавици и беззвучно си играеха по небето, стотици птички шумно цвърчаха, летяха в кръг и се спускаха надолу, а после се сгушваха във върха на дървесните корони, останали сега без листа.
— Бедните същества са били отнесени на стотици мили — каза Хенри, слизайки предпазливо надолу по мраморните стълби, — от там, където ураганът последно е пресякъл земята.
Картина на опустошение се разгърна пред очите им. Дървета бяха изкоренени и захвърлени в препълнените басейни. Тежките каменни вази бяха разбити и разпилени по пътеките. Терасата бе посипана със счупени керемиди и залята от цяла река дъждовна вода, която наквасената земя и задръстената канализация не бяха успели да поемат.
Океанът връхлиташе брега с непрекъснат страховит грохот. Огромни вълни се издигаха вече до моравата, отстояща на по-малко от сто ярда. Дори без вятъра океанът бе опасна стихия и Едуар и Роберто тревожно се спогледаха.
— Ще имаме нужда от още торби с пясък за прозорците, които гледат към морето — каза Едуар, — и по-добре да побързаме.
Подпомогнати от Хилиърд Уоткинс, готвача Мишел, двамата помощник-готвачи и бармана, те завлачиха тежките торби пясък към нужното място.
— Това е то — извика Роберто, изпотен от усилната работа. Той с благодарност прие цигарата, която му предложи Хилиърд Уоткинс и се облегна на парапета на терасата, загледан в разпененото море.
— Всичко, което можем да направим сега — въздъхна Едуар, — е да чакаме.
Поривът на вятъра ги блъсна с огромна сила и ги запрати олюляващи се напред, а после безпомощни ги хвърли на земята.
Роберто лежеше там вцепенен. Вятърът изтръгна въздишка от устата му и той скри главата си в ръце. Надзърна между пръстите си и видя, че Хилиърд Уоткинс на четири крака пълзи към ъгъла на хотела, а от едната му страна Едуар стои, вкопчен за парапета на терасата.
— Дръж се за парапета — извика Едуар, надвиквайки вятъра, — докато се доберем до ъгъла, а после се наведи и се затичай.
Те пъплеха малко по малко, а вятърът, идещ от морето, свистеше край тях, дъждът заплющя почти хоризонтално и ги заслепи. Звукът от разбиващи се вълни идеше заплашително отблизо.
— Продължавай! — изкрещя Едуар. — Тичай сега.
Той видя как Роберто изчезва в дъжда и започна да се моли да намери подслон на ъгъла. Виждаше белите краища на вълните, които се разливаха на моравата под него.
— Господи — простена той, — след още няколко минути ще залеят терасата.
Спусна се след Роберто, задъхвайки се, тичаше настрани като рак, тласкан от вятъра. Наведе глава, преви се на две и вложи цялата си сила, за да стигне до ъгъла, където Роберто и Уоткинс се бяха сгушили един до друг на завет под една арка.
— Мислиш ли, че можем да стигнем до главния вход? — задъхан попита Роберто.
— Нямаме избор — непоколебимо отвърна Едуар. — Ако останем тук, ще се удавим.
С опрени о стената гърбове те започнаха да се придвижват странично покрай източното крило на хотела, залитайки и газейки в калта, докато стигнаха до останките от една хубава някога градина, която ги разделяше от входа на хотела.
— Нищо друго не ни остава, освен да се наведем, колкото се може по-ниско, и да вървим направо — извика Роберто и се устреми напред в нощта.