Можем да го направим, помисли си Едуар, наведе глава и сви рамене. Все още можеше да различи Роберто пред себе си и малко вляво, но от Уоткинс нямаше и следа.
Едно изкоренено палмово дърво се стовари отгоре им със силата на експресен влак, улавяйки ги неподготвени, заслепени от дъжда и тъмнината. Роберто го видя пръв — мержелееща се тъмна сянка, засилена към тях в тъмнината на нощта. Той извика и протегна ръце в безуспешен жест, сякаш искаше да го хване. То удари Едуар и Роберто едновременно и те като кегли се строполиха от удара.
Вятърът донесе гласове и Едуар постепенно започна да различава фигури, които се бяха свили над него в дъжда.
— Опитваме се да повдигнем дървото — ще се оправиш — извика Хилиърд, — но още не се опитвай да се движиш.
Едуар изведнъж забеляза, че са заобиколени от надигаща се вода и разбра, че морето вече е заляло терасата. Рамото го болеше и струйка кръв се стичаше към окото му от една рана на главата. Той не можеше да се движи, защото дървото бе затиснало гърдите му.
С всички сили те повдигнаха дървото и първо освободиха Едуар. Той бе затиснат от най-горната част на дървото и бе ударен от него в главата, но по-голямата част от тежестта бе паднала върху рамото му. Счупената му ръка висеше отпуснато. Дървото бе ударило най-много Роберто и той още лежеше, хванат в капана му.
— Трябва да помогнете на Роберто — извика Едуар, — за Бога, помогнете му…
Вятърът отнесе думите му в тъмната нощ.
— Него ще пренесем после — извика Хилиърд, — трябва да се връщаш, преди морето да е погълнало всички ни.
С по един човек от всяка страна за подкрепа те се запрепъваха, превити на две, към вратата, а всяка стъпка бе агония за Едуар. Рязко отвориха вратата, вкараха го вътре и отново се върнаха при бурята. Едуар, задъхан, се облегна на вратата. Потта и дъждовната вода се смесваха с кръвта му и капеха по шикозните мраморни плочки. Възрастните дами продължаваха да дремят на мъждукащата светлина от свещите.
Болката в рамото му бе непоносима и Едуар прехапа устни, за да не извика. Господи, ами Роберто? Ако не побързат, щеше да е прекалено късно. Можеха да се издавят до един. Докато си мислеше това, се чу трясък и звън от счупени стъкла — нахлуващото море бе стигнало прозорците, затворени с капаци и подпрени с торби пясък.
Вратата отново внезапно се отвори, дъждът и вятърът профучаха в стаята, угасиха свещите, залюляха полилеите и разбиха о пода чаши и други малки предмети, а после с големи усилия вратата се затвори под общата тежест на четирима мъже. Гласът на мис Пийбоди прозвуча спокоен и непоколебим в тъмнината:
— Има ли някой тук? Какво става?
Едуар опипом стигна до свещника.
— Всичко е наред, мис Пийбоди — извика той, а гласът му звучеше странно дори за самия него, — ей сега ще запалим свещите.
На мъждукащата светлина на свещите той видя как внасят Роберто в стаята и внимателно го полагат на кушетката. Мъжете застанаха почтително един до друг, като избягваха погледа му и Едуар озадачен се втренчи в тях. Не можеше да бъде истина! Не искаше да повярва, че това е истина. Мили Боже, нека да не е вярно… Но Роберто бе мъртъв.
— Бихте ли занесли мистър ду Сантус горе? — тихо попита мис Пийбоди. — Сложете го на едно от леглата. И дайте на мосю Едуар чаша бренди, Хенри. Сестра ми има опит като медицинска сестра — каза тя на Едуар, — тя ще прегледа рамото ви.
Нов внезапен порив на вятъра и още супени стъкла.
— Мисля, че е по-добре да видя какво става там — спокойно каза тя — и какво може да се направи.
Едуар вцепенен я наблюдаваше как изчезва по посока на големия салон. Мис Пийбоди бе отговорна и непоколебима. Той облегна главата си на стола и притвори очи, докато качваха нагоре по стълбите тялото на Роберто. С кристална яснота можеше да си припомни русото малко момче с любимия си овен Зезе, младежа Роберто — златокос атлет, който играе поло със своя отбор, сърдечният Роберто, който винаги успяваше да запази мира между Амели и своите приятели. Съпруга на Амели, момчето и мъжа, когото тя винаги бе обичала — бащата на нейните деца. И той заплака за момчето, което познаваше, и за скръбта, срещу която щеше да се изправи Амели.
Кошмарът още не бе свършил. Морето се надигаше към терасата и заливаше градините, а вълните се мятаха към капаците на прозорците. Те усещаха как сградата се тресе, сякаш бе потънал кораб, и стояха вътре напрегнати и разтревожени, отпиваха скоч, нощта напредваше, а вятърът и морето не показваха признаци на отслабване. Сестрите седяха една до друга на дивана, кротко плетяха и за пръв път не надигнаха недоволен глас, когато брат им се присъедини към пиещите уиски.