Макар часовникът на Едуар да показваше седем сутринта, не се виждаха никакви проблясъци на зора през прорезите на капаците; нощта и денят се бяха слели в едно и едва към обед вятърът започна да отслабва, а небето да се прояснява. Ураганът бе отминал. Смъртта и разрушенията останаха единствените му следи.
69.
Амели не можеше да си спомни кое бе по-лошо, моментът, в който Едуар й каза, че Роберто е мъртъв, или погребението му, когато бедното му смазано тяло бе положено да почива под златисто синьото небе на един ясен ден във Флорида. Както и да е, това нямаше значение, уморено си помисли тя, вече нищо нямаше значение. Придърпа стола си по-близо до прозореца и седна, втренчена в синия залив отдолу.
Вила Енкантада бе умълчана. Баба се бе върнала в Рио, а Ксара и Едуар бяха в Маями с децата, собствените им и нейните. Амели почувства известна вина при мисълта за малките си дъщерички. Вече месец откак се бе върнала в Ки Уест само с баба за компания — цял месец откак не бе виждала децата си. И два месеца от смъртта на Роберто. Дори самата дума я изпълваше с вътрешен хлад. Тя затвори очи от болка, сякаш го виждаше в калта, под палмата, пробола хубавото му силно тяло. Бе прекалено много, за да го понесе, не можеше да го приеме! Нищичко не й бе останало, за което да живее, тихичко простена тя в голата стая, нищичко! Не, казваше й баба, имаш Ле и Леонор, децата на Роберто — трябва да благодариш на Бога, че ти е оставил това наследство. Но как можеше да знае баба колко далечни й се струват в този момент двете сладки руси дечица? Те бяха много малки и невинни, за да разбират, само усещаха, че завинаги са загубили този мил мъж, когото тъкмо се бяха научили да наричат татко. Може би баба бе права и трябваше да се утешат — но не можеха, и вината за това бе нейна. Тя бе безсърдечна майка, бе изоставила децата си, потънала в собственото си страдание!
Амели усещаше безпомощност, нищо не можеше да направи, за да надмогне чувствата си, бе погълната от тях, връхлетяна от болката. Искаше й се да остане в тази затъмнена стая завинаги и никога да не говори с никого. Така бе по-лесно.
Едуар слезе от ферибота и закрачи по кея с наведена глава, потънал в мисли. Бе тук заради Ксара, идеята бе нейна и той горещо се надяваше, че ще подейства. Ключовете дрънчаха в джоба му, докато минаваше по „Мейн стрийт“ към салона за сладолед, откъдето купи четвърт шоколадов и четвърт прасковен — любимите на Амели, засмя се той на глупостта си — като че ли такава детинщина можеше да й помогне! Изабел го бе предупредила, че Амели не се храни — че изобщо нищо не прави и никого не иска да вижда. Трябваше да направят нещо за нея. Тогава на Ксара й хрумна тази идея. Едуар въздъхна, докато се качваше на таксито, наистина се надяваше да подейства.
Кой може да е, зачуди се Амели, стресната от стъпките в коридора. Тя погледна часовника си. Показваше четири, трябва да бе задрямала. Можеше да бъде само Зита, прислужницата. Но не, не можеше да е тя — днес й бе дала свободен ден, искаше да остане напълно сама. Амели наостри уши, на пръсти се приближи до вратата на спалнята и се ослуша. Шумът идваше от кухнята!
— Кой е? — извика тя, рязко отвори вратата и излезе в коридора, водещ към стълбището.
— Амели. Аз съм, Едуар.
С голямо облекчение тя се облегна на парапета и погледна надолу към него.
— Едуар! Какво правиш тук?
Едуар се завтече нагоре по стълбите към нея.
— Дойдох да те видя, разбира се.
Тя се почувства в безтегловност, когато той я прегърна и я притисна до себе си. Костите й бяха леки като на птиче. Едуар я отдалечи от себе си и я огледа:
— Така си и мислех — с укор каза той, — ти не ядеш.
— Ям достатъчно — отговори Амели в самозащита. — Добре съм, Едуар, наистина. Нямаше нужда да дотичваш веднага тук, само защото баба си е заминала. Сама се чувствам добре.
— Не се и съмнявам — строго отвърна Едуар. — Но дъщерите ти не се чувстват така.
Зениците на Амели се разшириха от тревога.
— Нещо лошо ли се е случило?
— Не. Нищо лошо не се е случило с Ле и Леонор — просто идната седмица е вторият им рожден ден и ще бъде хубаво майка им да е с тях, за да го отпразнуват заедно. Особено сега, когато останаха без баща — нарочно добави той. Разтърси я, бе му казала Ксара, трябва да я извадиш от тази ужасна апатия, да тръснеш отговорност на плещите й, накарай я да се изправи срещу това, Едуар — тя трябва да се справи — заради децата — и заради себе си.
Амели отстъпи крачка назад. Какво говореше той, не знаеше ли, че тя не може да слуша за това?