— Аз… аз просто си лежах в стаята — прошепна Амели и се опита да се измъкне по коридора.
Едуар я сграбчи за ръката.
— Ела долу с мен — каза той и я задърпа. — Имам нещо за теб.
— Едуар, аз… не се чувствам много добре. Мисля, че ще е по-добре да се върна в стаята си и да си легна. О, забравих, дадох свободен ден на прислужниците, ще трябва да вечеряш в „Сен Джеймс“.
— А ти какво ще вечеряш?
Безмълвното й лице отговори на въпроса му.
— Ела с мен — каза той и я поведе надолу по стълбите.
Двете картонени кутии сладолед вече се топяха на кухненската маса и Едуар сложи Амели да седне на един стол, загреба пълна лъжица сладолед от всеки вид и го сипа в една купичка.
— Заповядай — усмихнат й го подаде той, — любимите ти.
Той не усеща ли, питаше се Амели, че нищо не е хубаво вече? Не го ли разбира? Погледът й срещна през масата състрадателния поглед на Едуар, а сладоледът си стоеше недокоснат пред нея.
— Като не ядеш, нищо няма да се промени, Амели. Това няма да върне Роберто.
Тя сведе поглед, големите й завити мигли хвърляха сянка върху бледите й бузи. Някога буйната й коса бе изнемощяла и загубила предишния си блясък и гъвкавост. Ръката на Едуар затрепери, докато държеше лъжицата, как мразеше да я наранява така — но сега трябваше да го прави заради самата нея.
— Ле и Леонор са много добре — каза той, — щапукат насам-натам, не можеш ги удържа. Толкова много ми напомнят на теб на същата възраст, Амели, прекрасно е да ги гледа човек. Разбира се приличат и на баща си — Роберто бе рус като теб. Ле има неговите очи, тези хубави ясносини очи…
— Престани! — Гласът на Амели трепереше от гняв и болка. — Защо го правиш? Престани, Едуар! Моля те…
— Значи смяташ, че никога вече не трябва да говорим за Роберто, щом е мъртъв? Да се преструваме, че никога не е съществувал? Що за глупост е това, Амели? Роберто има право да го помним, да си говорим за него — да го обичаме. Не разбираш ли, Амели, смъртта му трябва да се превърне в част от живота на всички ни, за да можем да заживеем с това!
Амели го гледаше с каменно лице и Едуар се поколеба. Дали не отиде твърде далеч? Ако е така, вече нямаше връщане назад.
— В Маями има две деца, които се нуждаят от майка си — нещо повече, Амели, те имат право да бъдат с майка си. Баща им загина и бъдещето им е в твоите ръце. Те зависят от теб, Амели ду Сантус.
Амели изправи глава, сякаш за да поеме удара. Едуар бе прав, децата бяха нейна отговорност. Но тя не искаше да се връща в Маями, не искаше да ходи никъде, просто искаше да си остане в сигурността на онази стая. Как можеше да се върне, да се смее и да играе с децата, както ще очакват от нея — както винаги преди това? Всичко бе различно сега. Животът й бе празен.
Едуар извади ключовете от джоба си и ги размаха пред нея.
— Това са ключовете от Паласио д’Орвил — спокойно каза той. — Ключовете, които трябваше да дам на Роберто, щом станеше управител на хотела следващия месец, работата, за която се бе трудил така усилено и която нямах никакви колебания да поверя на него. Той я заслужаваше. — Той постави ключовете на масата помежду им и отмести стола си назад. Плочките на пода отекнаха от стъпките му, щом закрачи из кухнята. — Щетите по хотела бяха възстановени, а градините засадихме и оформихме отново. Сигурно ще можем да отворим навреме и хотелът ще бъде поне наполовина пълен първите две седмици — след това всичко е предварително ангажирано за целия сезон. В момента се строят два плувни басейна и спортна зала, а Мишел, готвачът, вече е съставил новото меню за радост на гостите. Персоналът е готов и в очакване. Имаме нужда само от управител.
Амели седеше вцепенено на масата, питайки се защо трябва да знае всичко това — какво значение имаше то?
Едуар я пронизваше с поглед.
— Вложихме много време в Паласио д’Орвил — аз, Ксара, баба, Роберто — и страшно много пари. Работата на управител остана за теб, Амели.
Тя вдигна глава и шокирана го погледна.
— Роберто би искал да бъде така — продължи Едуар. — Ти си се занимавала с хотела в Рио вместо баба, помагала си и на Роберто в Паласио, няма причина да не се справиш с това. — Той й направи знак да замълчи, когато я видя, че се кани да му възрази. — Не приемам отрицателен отговор, Амели, няма друг управител. Ако не приемеш, тогава Паласио д’Орвил ще затвори точно преди да бъде отворен отново.
Едуар се приближи до масата и хвърли ключовете към нея.
— Ето ти ключовете. Паласио д’Орвил те очаква. Това е предизвикателство, Амели, но аз знам, че можеш да се справиш с него.
Той се запъти към вратата и се обърна да я погледне.