— По-добре си изяж сладоледа — внезапно смени темата Едуар, — ще се разтопи.
Плаха усмивка се появи на устните на Амели. Изискваха се много нерви, за да изиграе това, и тя му се възхищаваше. И не само знаеше, че щом веднъж е казал нещо, той държи на думата си — ако откажеше работата като управител, той щеше да затвори Паласио. Не й бе оставил избор. Тя взе голямата връзка ключове и на ръка определи тежината им, както много пъти бе правил Роберто. Столът изскърца по плочките, когато го отмести назад. Амели се отправи към вратата, за да намери Едуар. „Предизвикателство“, бе казал той… щеше да бъде нещо повече от обикновено предизвикателство — щеше да бъде трудно усилие за една истински тежка работа, но тя приветстваше идеята. Господи, как я приветстваше!
70.
През юни 1914 Леони бе отхвърлила заплахата от война в Европа като нелепа. Кой можеше да си представи война, когато слънцето грееше, Средиземно море изглеждаше по-синьо от всякога и лекият бриз охлаждаше прекрасните летни нощи? Кой, питаше се тя, би могъл да пожелае да разруши такова съвършенство?
И как можеше да има война, когато юлските улици на Париж бяха оживени и пълни с красиви млади хора, облечени по последната мода, които винаги изглеждаха сякаш отиваха или пък се връщаха от някакво бурно, екстравагантно парти? Музика се стелеше като мараня над парижките тераси и тротоари, а вкусният мирис на кафе и току-що опечен хляб изкушаваше ранобудните минувачи. Но в кафенетата французите четяха вестниците в напрегнато мълчание, а слуховете се пренесоха от жените върху войната, от ваканциите в Довил върху проблемите на Балканите.
— Ще дойде, Леони — каза и Джим, потропвайки с пръсти по големите заглавия във вестниците на масата между тях.
Леони отпиваше от кафето си, загледана към препълнената тераса на „Кюпол“, избягвайки погледа му. Не искаше да разваля тази съвършена сутрин с приказки за война.
— Няма смисъл да избягваш темата или пък да се надяваш на чудеса, Леони, ситуацията е трагична.
— Но всички казват, че вестниците преувеличават, че всичко ще се оправи.
— Прекалено късно е, скъпа, техниката е вече в движение. Трябва да вземем решение.
— Решение ли?
— Да те отведа ли обратно в Америка? Или да останем тук и да се изправим срещу това?
Да напусне Франция, когато ще има война? Да напусне дома си? По дяволите, бе страдала и се бе борила за своето убежище, а сега той й предлагаше просто да замине и да го остави на врага!
— Никога — избухна тя, — никога няма да напусна Франция. Ще убия всеки, който се опита да ми отнеме Вилата!
Джим се усмихна, той знаеше какво иска да каже тя.
— О’кей. Това решава всичко! Ще останем. Следващият въпрос е как ще погледнат на един американец във френската армия?
Леони егоистично се бе надявала, че няма да го приемат в армията — мисълта да остане без Джим и дори по-лошо, той да участва в битка, я ужасяваше, — но го приеха, макар и не като офицер от кавалерията, както се бе надявал. Джим бе станал офицер от разузнаването и изведнъж Леони бе опознала една друга страна на безгрижния, жизнерадостен мъж, който я бе ухажвал и спечелил. Винаги веселата му усмивка вече не можеше да скрива тревогата в очите му, смелите планове за тяхното бъдеще бяха затъмнени от нарастващо усещане за безсилие, а любовта му към нея се бе превърнала в страст на човек, който не знае колко още дни им остават да прекарат заедно.
Макар да го бяха очаквали, то се случи сякаш изневиделица. Армиите бяха поели своя поход към Европа, войски се струпваха по границите, а френските младежи скоро облякоха униформи и заминаха на фронта.
Леони бе сама във Вилата. Тази сутрин Джим бе заминал за Париж и сбогуването им бе минало спокойно и без сълзи, макар за пръв път оптимизмът на Джим почти да го бе напуснал.
— Не знам колко ще продължи, Леони — бе й прошепнал той, прегръщайки я силно, — не знам и кога ще те видя пак, но помни, че те обичам… ще узнаеш ли някога колко много те обичам?
— Нищо няма да ти се случи — разпалено каза Леони, — сигурна съм. Никоя война не може да ни раздели!
Котенцето, усещайки, че нещо не е наред, бе скочило в ръцете й и се бе сгушило разтреперано там, а силното му мяукане се превърна в дрезгав вой, докато колата на Джим изчезваше в далечината.
Бе почти невероятно, че на следващия ден й се обади от Париж и продължи да й се обажда всяка следваща нощ в продължение на един месец. А после цели седмици нищо. След това внезапно се върна у дома — само за няколко дни — и те се преструваха, че животът пак е нормален, докато не настъпи ужасният миг, в който той трябваше отново да замине.