След няколко месеца Леони вече не можеше да издържа на чакането и бездействието. Войната се водеше на север, по хълмовете и в окопите далеч от любимия й син и златен Прованс, но нещастието й се виждаше по изпитите лица на жените на пазара, които се тревожеха за синовете и мъжете си, на площада на топки си играеха вече само старци и по улиците не се мяркаха младежи.
Отне й два дни да се свърже по телефона с Каро в Париж, но с този разговор успя да свърши точно онова, което искаше. След час вече бе събрала дрехите си, Шоколад бе напъхана в кошницата си на задната седалка в колата, взе на заем бензин от един стар приятел от гаража и потегли за Париж — а после към фронта.
— Няма да ни оставят да се бием — бе й казала Каро с блеснали от вълнение очи, — но има други начини, по които можем да бъдем полезни.
— Искам да бъда там — настояваше Леони, — на фронта, а не да се крия тук и да навивам бинтове. Не можем ли поне да помагаме на ранените? Те имат нужда от линейки, нали? Тогава нека им осигурим линейки, Каро.
Двете заедно събраха средства за автомобилен парк с една дузина линейки, които пътуваха до фронта с екипа си от някога изискани парижки дами, облечени в елегантни, но удобни сиви и червени униформи, скроени от любимия модист на Каро. Нищо не би могло да ги подготви за ужаса на бойните полета, но те возеха товара си от ранени и успяваха да надмогват сърцераздирателните викове, писъците, звуците и миризмите на войната. Все по-близо до фронта, вдъхновени от ожесточението си срещу един безмилостно жесток враг, те помагаха на разбитите, кървящи останки — онова, което някога бе било младежта на Франция и на Британия. „Крилатите Виктории“ — така ги наричаха мъжете заради начина, по който ги возеха — като прилепи, излетели от ада — пренебрегвайки снарядите и огъня, прехвърчайки над неравните кални полета, сякаш техните линейки наистина имаха криле. А за Леони иронията бе в това, че линейките, които караха, бяха производство на дьо Кормон, пушките на войниците бяха направени в огромните му заводи за оръжие във Валенсиен, а тежките оръдия, чиито постоянни снаряди ги караха да оглушават в продължение на дни, бяха произведени от стомана на дьо Кормон.
Понякога, когато Леони усещаше, че не може да издържа ужасяващата гледка на кръвта, изпълнените с ужас очи на агонизиращите, да пали цигари и да ги поставя между треперещите устни на умиращи, тя и Каро пълнеха линейките с дузина младежи с празни погледи, незасегнати от рани, но изпаднали в шок, които сякаш непрекъснато се взираха в своя ад. Откарваха ги на юг, във винаги гостоприемната Вила и при нежните грижи на мосю и мадам Френар, с надеждата, че покоят там може да ги накара отново да се почувстват човешки същества. И понякога, когато това се случваше, надеждата отново възкръсваше у тях.
От време на време по време на тези посещения Джим се появяваше сякаш от небитието и те прекарваха няколко екстатични дни заедно, добили болезнен вкус поради близкото му заминаване. Той никога не говореше за онова, което вършеше, и на повърхността си бе все същият жизнерадостен и ироничен мъж, но тя усещаше непозната някога горчивина, дълбока като нейната.
Алфонс, чието честолюбие бе понесло горчив удар, когато му бяха казали, че е прекалено стар за военна служба, бе останал в Париж, силно ангажиран в преговорите за международни заеми за подпомагане на военните действия. Работата му бе безценна за Франция, но не бе достатъчна да компенсира физическото му отсъствие от мястото, на което чувстваше, че трябва да бъде — на фронтовата линия в битка за страната си.
Джим бе този, който донесе новината за смъртта му. Каро, която тъкмо се бе върнала от дълго дежурство с линейката, високо вдигна брадичка, докато той й съобщаваше онова, което тя вече сама бе почувствала, че ще й каже. Алфонс бе станал жертва не на вражески куршум, а на инфлуенцата, помитаща страната.
— Не се омъжих за него — тихо прошепна Каро, сълзи на ужас се стичаха по бузите й — и никога няма да си простя това — никога няма да си простя и че не бях там с него. Той не облече униформа, но умря за страната си. Знам, че би очаквал от мен да се държа като съпруга на един смел човек. Надявам се, че знаеше, Леони. Само се надявам, че знаеше, че го обичах.
На следващата сутрин тя бе заминала на фронта с пресъхнали очи и решена, че ако не може да убие врага, то поне ще спаси колкото се може повече французи.
От време на време се промъкваше писмо от Амели от Флорида, сякаш от някоя друга планета, където светът още бе изпълнен с цветове, а не само с всепоглъщащо сиво. Леони се радваше на новините за нейните внучки близначки. Те я изпълваха с надежда за бъдещето, чиито проблеми внезапно й се бяха сторили много по-сериозни, отколкото някога са били личните заплахи на Мосю. Но скръбната вест за смъртта на Роберто, жестока и незаслужена като смъртта на бойното поле, бе стигнала до нея месеци след това чрез една малка, надраскана от Амели, бележка, прибавяща към горчивината й и раздялата с нейната дъщеря, в чиито житейски радости никога не бе могла да участва и за чиито скърби никога не бе при нея, за да я утеши.