Всичко свърши така внезапно, както бе започнало, и през лятото на 1918, с победите на Съюзническата армия, просветля и небето над Франция, възвърна се и надеждата в сърцата им. През ноември същата година Париж и Лондон празнуваха примирието с музика и вино, с танцуващи по улиците хора и фойерверки. За Джим и Леони бе достатъчно да са заедно, да гледат морето на лунна светлина от голямото бяло легло от тяхната стая в старата Вила.
Имаше още един послеслов от войната. В колонката за новините във вестника бяха отделили няколко параграфа, поради това, че семейството на мъжа бе известно — особено поради брачните му връзки с фамилията Крумер, един от най-големите производители на стомана и оръжие в Германия. Бе в деня след като обявиха примирието. Рупърт фон Холенсмарк пътувал към фабриката на Крумер в Есен, когато колата му занесла по шосето поради гъстата мъгла. Той бил убит на място.
Докато се разхождаше сама по плажа, Леони се опита да си възстанови времето, когато бяха заедно… колко млади бяха, толкова страховито млади… и тя толкова го обичаше… Всички важни събития в живота й се бяха случвали тук, във Вилата, където я бе довел той, всички заплетени отношения и любови — Мосю, който бе купил Вилата за нея, Шарл, който я бе дарил с Амели — а сега животът й с Джим. Загубената любов бе оставила сладко-горчиво съжаление, но сега тя тъгуваше заради Рупърт и заради Пуши.
71.
Амели се запъти обратно през тревните площи на Паласио д’Орвил към малката бяла къщичка със собствена оградена градинка, която бе дом за нея и малобройното й семейство. Погледна големия, набиващ се на очи часовник на китката си, сега времето бе важна част от живота й. Шест часа. Имаше на разположение точно един час да се изкъпе и да поиграе с момичетата, преди да си легнат — а после трябваше да се върне в хотела и да провери сметките. Не можеха да си позволят да се повтори. Нямаше никакво извинение за нея и всъщност това, че не се бе случвало никога преди през трите години, откак тя носеше отговорност за финансите, нямаше никакво значение. Изобщо не биваше да се случва и изцяло от нея зависеше да не се повтаря. Винаги има нещо, помисли си тя и се усмихна накриво, когато открехна портата и закрачи по пътеката към винаги отворената входна врата.
— Мама, мама — закрещяха в унисон детските гласчета и притежателките им се показаха на входната врата — две руси главици с ореол от къдри, затичани почернели от слънцето детски крачка и палави ръчички — това бе Ле, разбира се, а Леонор просто й се усмихваше и й отстъпваше.
— Първо аз — задъхана извика Ле и прегърна коленете на майка си. — Себастиау е тук — съобщи й тя, щом Амели се наведе да я целуне.
— Ето ме, мамо — подаде бузата си за целувка Леонор. — Себастиау е тук.
— Колко забавно! — хвана ги за ръцете Амели и се заизкачва с тях по пътечката. — Обзалагам се, че ви е донесъл подаръци.
Ле я погледна със сините очи на Роберто.
— Най-голямата, най-голямата кукла, която някога си виждала. — Тя посочи с ръце колко голяма и Амели се засмя, познаваше склонността към преувеличение у дъщеря си.
— Не, толкова е голяма — ръцете на Леонор очертаха по-скромен размер.
— И тази ми се струва много голяма — весело отвърна Амели, — дайте да ги видим тези кукли.
— Как е работещата жена? — прекрасната външност на русия Себастиау никога не преставаше да й напомня за Роберто. — Очарователна и хубава както винаги — каза той и я целуна.
Амели се отпусна на един стол.
— Не се чувствам толкова очарователна — усмихна се тя, — но много мило, че ми го казваш. А сега, като те виждам, съм много по-добре.
— Тези думи са музика за ушите ми — отвърна той и й подаде един пакет. — Не можех да те пропусна, нали?
— Подарък. О, Себастиау, не трябваше да си правиш труда… много си мил, винаги ни носиш подаръци.
Какво щеше да прави без него, питаше се тя; той бе скалата, на която се облягаше през изминалите няколко години. Бе изслушвал всичките й проблеми, бе обсъждал тревогите й, бе преминал през всичките й съмнения. Бе я утешавал, окуражавал и когато бе необходимо, тласкал напред — затова го обичаше.