Леони седна в леглото, бледа и уморена. Беше забравила да измие ружа от бузите си, той стоеше на петна и й придаваше много нереален вид, бяха се размазали и бронзовите сенки.
— Е, кажи ни сега нещо повече за онова, което храни очите — интуитивно налучка Бела. — Подозирам, че е имало някой мъж.
— Мъж!
Те я изгледаха изпитателно, очаквайки да видят какво ще каже.
— Хайде, Леони, не трябва да имаш тайни — засмя се Лулу.
— О — изби я на плач Леони. — О, Лулу. Казва се Рупърт и аз съм влюбена в него.
Те се спогледаха удивени, а после се втренчиха в Леони. Сълзите се стичаха по бузите й.
— Господи — бавно произнесе Лулу.
Небето бе синьо и ясно, като че ли бе лято, докато Леони крачеше по улиците към „Сера“. Тя се подхлъзна на ъгъла при алеята и пристигна задъхана пред задния вход, изкачи стъпалата, като ги взимаше по две наведнъж, захвърли палтото си и се забърза по коридора към салона. Мариан я чакаше.
— Вече е девет и половина, Леони. Помислихме си, че изобщо няма да дойдеш. — Гласът й бе благ.
— Извинете, че закъснях, Мариан — разкая се Леони с наведена надолу глава и поглед, прикован в земята.
— И защо закъсня?
— Не знам, Мариан.
— Не знаеш защо закъсня?
— Просто се успах… аз… не се чувствах много добре миналата нощ.
Мариан само това и чакаше, за да се нахвърли върху нея.
— До моите уши стигна друго — каза тя. — Чух, че си била на парти.
Откъде можеше да знае? Леони погледна въпросително Марок, но той сви рамене.
— След партито — отвърна тя — не ми беше много добре.
— Това никак не е хубаво, Леони — запъти се към кабинката си Мариан. — Най-добре ела с мен и затвори вратата зад себе си.
Продавачките ги наблюдаваха разтревожено.
— Освен че закъсня — продължи Мариан, — има и друго нещо.
— Какво друго нещо?
— Червените копринени чорапи.
Леони я погледна изумена, какво искаше да каже?
— Разбрах, че си взела едни червени чорапи вчера — очите на Мариан я пронизваха, — без да ги платиш.
— Но, разбира се, че ги платих! Дадох за тях всичките си пари.
— Тогава трябва да имаш разписка?
Разписка? Разбира се, че нямаше… защо да пише разписка сама на себе си? Бе твърде късно, изведнъж осъзна до какво се домогва Мариан.
— Трябва да ти поискам парите, Леони — веднага!
— Но аз ви казах, че платих за тях вчера… не съм написала разписка, не смятах, че ще е необходимо, но сложих парите в касата, кълна ви се.
— Нямам документ за никакви пари, а в касата всичко съответства на продадените вчера стоки.
Мариан седна в креслото си и зачака.
— Страхувам се, че трябва да те помоля да напуснеш, Леони. Незабавно. Няма да предприемам нищо относно чорапите — ти си младо момиче и сигурно не би искала да те осъдят за кражба, но не мога да търпя подобно нещо тук. Взимай си палтото и си заминавай.
Леони я гледаше отчаяно.
— Ще ги платя — обеща тя. — Веднага ще ги платя.
— С какво? — попита Мариан и отвори вратата. — Искам да изчезнеш от тук веднага и моля те, никога не се връщай отново.
Леони бе толкова потресена, че не можа дори да се разплаче. Тя облече палтото си и излезе на алеята. Марок я чакаше на стъпалата, по лицето й прочете, че се е случило нещо ужасно.
— Леони, какво става?
— Каза, че съм откраднала чорапите, Марок — изтощена отвърна Леони. — Мислех, че ще ме разобличи, задето закъснях, но тя ми каза, че съм ги взела, без да платя.
— Какво?
Той бе свикнал с дребнавото заяждане на Мариан и постоянните й критики към работата на момичетата, но това беше нещо ново. Защо постъпваше така с Леони? Бе нещо повече от обикновена ревност. Внезапно го прониза една мисъл. Бе дошъл в магазина рано сутринта, надявайки се да види Леони и да си поговори с нея, преди да отворят, но там завари само Мариан. Бе погълната от разговора с един младолик мъж, който му бе смътно познат. Не можеше да се сети къде го бе виждал, но сега тази история с Леони отключи паметта му. Миналата нощ бе видял мъжа да стои на двора близо до Леони. И той бе присъствал на партито! Спомни си и още нещо… бе видял да подава пари на Мариан тази сутрин. Видя как Мариан ги прибра в джоба си, но тогава си помисли, че това е просто някой подранил клиент, поръчващ подарък за любовницата си от предишната нощ. Ала сега започна да се пита…
Обсъждаха това до безкрайност, но не можаха да стигнат до никакъв отговор. Леони не си спомняше да е забелязала на партито мъж, който да отговаря на описанието на Марок, и освен това защо някой ще плаща, за да я уволнят? Не, Марок сигурно грешеше. Мариан бе причина за това — искаше да се отърве от нея и бе намерила удобен повод. Какво щеше да прави сега? Срамуваше се да каже на Каро, че са я обвинили в кражба и затова са я уволнили. А и Каро трябваше да напусне Париж на другия ден и щеше да отсъства няколко седмици.