— Вие трябва да сте Жерар дьо Кормон — проговори му това видение на перфектен френски без никакъв акцент. — Бих ви разпознала навсякъде заради описанието на Себастиау — а то бе много ласкаво, мосю дьо Кормон. Каза, че сте най-красивият мъж, когото е виждал.
Смехът на Амели се разнесе из безмълвните коридори на „Крийон“, докато Жерар поемаше ръката й.
— А разбира се, вие можете да бъдете само Амели — каза той и усмивка озари неговото лице. — Бих ви познал навсякъде.
— Тогава, радвам се, че Себастиау не е излъгал нито един от двама ни, би било много неловко, ако имаше двама красиви мъже в това фоайе и те се окажеха обсадени от непозната чужденка!
Жерар усети как въодушевлението му нараства, щом двамата се спогледаха с взаимно одобрение. Хвана ръката на Амели и я поведе към вратата, отлагайки наум плановете за изискан официален ресторант. Бе с едно красиво и интригуващо момиче в един прекрасен летен ден и имаше само едно място, където можеше да я заведе — Булонският лес.
Лимоновите отблясъци на слънцето се процеждаха през короните на дърветата, докато вървяха през парка, и обагряха в зеленикаво косата на Амели с цвят на шампанско, хвърляйки сенки сякаш от малки облачета върху прасковената кожа на лицето й. Устните й бяха присвити в израз на удоволствие, докато се оглеждаше наоколо си, а жълтата рокля отразяваше цвета си под деликатната й брадичка като коронка на лютиче.
Тя е най-красивата, мислеше си Жерар, най-привлекателната жена, която някога съм срещал. Себастиау винаги бе казвал, че е влюбен в нея, и сега той разбираше защо.
Масите в ресторанта бяха поставени под сянката на едно разпростряло клоните си кестеново дърво, заобиколени с много цветя.
— Това е най-прекрасното място за обяд в такъв чуден ден — отбеляза Амели, почувствала се неочаквано срамежлива от това, че седяха точно един срещу друг. Той наистина бе много красив, висок и широкоплещест, а лицето му, макар че й се усмихваше, бе на сериозен мъж. Очите му бяха индигово сини, дълбоки като тайните на океана, а черната му коса, пригладена назад и леко чуплива, разкриваше високо умно чело. У него се долавяше някаква интензивност, създаваща усещане за освободена сила, която я правеше малко неспокойна, но това бе много приятно.
— Себастиау ми каза, че скоро сте загубила съпруга си — промълви той, а думите увиснаха болезнено в лекия следобеден въздух. — Исках да изкажа съчувствието си.
Амели бе поразена — не бе очаквала от него да й каже такова нещо. Защо просто не водеха най-обикновен разговор, както подобава на един обяд?
— Благодаря ви — сепнато отвърна тя, — бе преди три години.
— Амели, ако искаме да се опознаем, трябваше да го кажем — в противен случай щяхме просто да прекараме един приятен обяд заедно — можехме да си бъбрим за Париж, за пътуването ти и това щеше да е всичко. Но аз бих искал да те опозная по-добре.
За пръв път в живота си Амели загубваше дар слово, тя се бе втренчила в този убедителен непознат, който искаше да я опознае по-добре, а очите й се бяха разширили от изненада.
— Макар че — продължи Жерар — имам чувството, че вече те познавам. Себастиау винаги ми показваше писмата от теб — онези с малките рисунки.
— Спомням си, чертаех карти на местата, където сме яздили или пък рисувах котките си.
— Имаше и такива, на които бе нарисувала себе си — малко кръгло личице и рошава коса — не съвсем точно, съдейки по това, което виждам сега.
Лицето му се озари, щом Амели се засмя.
— Ето, така е по-добре, сега се отпусна и можем да си приказваме като стари приятели — вместо като нови познати.
Той дълго задържа погледа си при нейния.
— Ти си много прям, Жерар дьо Кормон — отвърна Амели, свеждайки очи към менюто пред себе си.
— Просто чувствам, че можем да бъдем приятели, ти и аз. Париж може да бъде самотен град за чужденеца, но аз искам да ти го покажа — ако ми позволиш.
Погледите им отново се срещнаха, а сърцето на Амели започна да бие по-силно и руменината на щастието се разля по бузите й.
— Струва ми се, че това ми харесва — смотолеви тя.
За мъж, който бе сметнала за така сериозен, докато се запътваше към него във фоайето на „Крийон“, Жерар се оказа твърде забавен, разказваше й истории за студентските години със Себастиау и тя изведнъж видя тях двамата в една напълно нова светлина — като безгрижни студенти по архитектура, участници в глупави младежки лудории. А с Жерар се разговаряше с такава лекота, че случките сами се изплъзваха от устата й, детските спомени от Вила д’Орвил на Копакабана със Себастиау, Роберто, Едуар и баба. Тя откри, че си спомня неща, които бяха правили заедно и които трябва да са били погребани в гънките на подсъзнанието й, и смехът й се разнесе наоколо, когато ги сподели с Жерар дьо Кормон.