— Разбира се.
Тя вечеряше с него всяка вечер — той сякаш познаваше всяко малко уютно бистро в Париж, в което се срещаха влюбени на светлината на свещи. Държаха ръцете си, приказваха си и той я целуваше по бузата. Тя познаваше уханието на одеколона му, сякаш бе неин собствен, начина, по който сериозното му лице се озаряваше от очарователна усмивка, и движенията на строгите му устни, когато говореше. Докосването на ръцете му до нейните я въодушевяваше и плашеше едновременно, усещаше всяка отделна тяхна костица, дори очертанията на ноктите му.
Леонор сънено се облегна на нея.
— Трябва да се връщаме — каза Амели, повдигайки дъщеря си от стола.
Жерар взе Ле на ръце.
— Хайде тогава — нежно промълви той на малкото момиченце, — време е за вана.
Пищната продавачка на касата насред бистрото ги гледаше доброжелателно. Идваха тук три вечери подред — бяха толкова привлекателна двойка, и така влюбени. Попиваха всяка своя дума, сгушени в сепарето в ъгъла, ръцете им се пускаха само заради земното задължение да изядат храната пред себе си. Със завистлива въздишка тя прие парите, които й подаде един отиващ си посетител. Сигурно бе хубаво да си млад и безгрижен, и влюбен като тези двамата.
— Аз наистина скоро трябва да отпътувам от Париж — каза Амели, отмествайки настрана чинията си. Чувстваше се прекалено задъхана, за да яде, прекалено… напрегната.
— Недей. Моля те — тъмносините очи на Жерар я гледаха умолително. — Остани тук с мен.
— Трябва, затова съм дошла тук.
— Толкова скоро ли ще те очакват приятелите ти? Не можеш ли да им кажеш, че ще закъснееш? Моля те, Амели — не искам да те загубя точно сега — та ние едва започнахме.
Тя не го попита какво иска да каже с това — знаеше какъв ще бъде отговорът и не беше сигурна, че е готова за него. Познаваше го едва от две седмици… можеше ли да се влюбиш само за две седмици? С Роберто бе траяло през целия им съвместен живот. Да, но сега бе различно — нали?
— Но аз трябва скоро да замина.
Гласът й прозвуча неохотно и Жерар въздъхна облекчено. Победата бе малка, но поне нямаше да изчезне още утре.
— Да вървим — каза той и я дръпна, — искам да те заведа на едно място, където можем да потанцуваме.
Така поне можеше да я задържи в прегръдките си по-дълго.
Касиерката въздъхна, когато й платиха, погледът й ги проследи навън в топлата лятна нощ. Да, животът бе хубав, когато си влюбен така.
Жерар я целуна на Плас де ла Конкорд, в три часа сутринта, докато, прегърнати, пеша се прибираха заедно след танците. Докато притискаше горещите си устни към неговите, страстта се заизкачва по тялото й като животворен сок по стъблото на пролетно дърво. Най-накрая Жерар я пусна и те се взряха един в друг, търсейки отговор на тайните въпроси, които влюбените си задават.
— Искам да те любя — прошепна й той. — Искам да те прегръщам, да те галя, да те целувам. Не искам никога да те оставя, Амели. Искам да си до мен, когато се събуждам сутрин. Остани, моля те, остани с мен.
Амели усети как коленете й се разтреперват и ако той не я държеше в прегръдките си, сигурно щеше да се свлече на земята. Децата й спяха в хотела, трябваше да е там, какво правеше — целуваше се с Жерар насред Плас де ла Конкорд? И още по-лошо, какво я караше да се чувства така? Та тя едва го познаваше.
— Трябва да се прибирам — думите прозвучаха глупаво дори за самата нея; това, което наистина й се искаше да каже, бе, че го обича, че и тя го желае.
Жерар я прегърна през кръста, докато вървяха, а лекото полюшване на бедрата й изпращаше посланието си към него.
— Утре — промълви той — искам да те заведа на едно специално място.
— Добре — въздъхна тя. Навсякъде, навсякъде би отишла с него… утре. Жерар я целуна по носа, докато я изпращаше пред вратата на хотела.
— На чай — продължи той — при майка ми. Искам да я запозная с момичето, за което ще се оженя.
Амели замаяна гледаше полегатия му гръб. Какво каза той? Добре ли беше чула? Тя изчезна в асансьора и се облегна на облицованите му с моаре стени. Усмивка озари лицето й, а когато асансьорът спря, тя изскочи и затанцува по коридора, избухвайки в смях. Животът бе прекрасен — прекрасен! Познаваше този мъж само от две седмици, бе лудо влюбена в него, а той почти й направи предложение. От какво повече имаше нужда едно момиче, за да бъде щастливо?
Къщата бе огромна. Амели се вглеждаше във фреските по високите тавани, докато портиерът ги въвеждаше в мраморната зала на малкия салон, където ги очакваше дукеса дьо Кормон.
— Не знаех, че семейството ти е толкова знатно — прошепна тя на Жерар, чувайки как собствените й стъпки отекват по плочките.