— Не е — отвърна й той също шепнешком, — всички мразим тази къща, но е удобна, когато сме в Париж.
Мари-Франс дьо Кормон бе дребничка, засмяна и хубава, макар и усмивката й да бе малко колеблива, но Амели не го усети.
Мари-Франс пое ръката на Амели с чувството, че вече я познава от някъде. Момичето, застанало пред нея, можеше да бъде самата Леони — преди двадесетина години. Може би малко по-слаба, малко по-стройна, с малко по-тясна брадичка — но това бе Леони. Тя погледна сина си, възможно ли бе да не е забелязал? Но тогава той не познаваше Леони — доколкото знаеше, никога не я бе срещал, макар да я бе виждал на сцената.
Контролирайки емоциите си, тя любезно завърза разговор. Подаде на момичето чаша чай.
— Жерар ми каза, че вашият дом е в Бразилия, мадам ду Сантус?
— Да, мадам — или поне беше. Сега живея във Флорида.
Мари-Франс разбърка чая си за десети път. Момичето се казваше Амели… като дъщерята на Леони, детето, което тя бе принудена да крие от Жил. И за което Жил настояваше, че е негово! Господи, помисли си тя, това, което става, не може да е истина, нали?
— Семейството ми са французи — каза Амели.
Жерар похапваше сандвич и наблюдаваше как хубаво си приказват двете. Дори и майка му да бе изненадана от неочакваното му съобщение, че иска да се ожени за момиче, което познава само от няколко седмици — и не какво да е, а вдовица с две малки дъщери, — тя не го показваше. Всъщност му бе казала, че приветства тази идея, струваше й се трогателно да се сдобие с две вече отгледани внучки.
— Простете, че ви питам — каза изведнъж Мари-Франс, — но фамилията ви не е ли д’Орвил?
Зениците на Амели се разшириха от изненада.
— Да, защо? Но откъде знаете?
Крехката чашка изтрака върху чинийката, щом Мари-Франс я остави на масата.
— Познавах майка ви — беше доста отдавна.
Погледът й срещна озадачения поглед на Жерар. Той не знаеше — никога не бе научил — за съдебния процес, който Жил започна за попечителството над детето на Леони. Не знаеше за твърденията на Жил, че Амели е негова дъщеря… истината бе известна само на Леони. Тя й беше вярвала през всичките тези години. А сега?
— Познавате Леони? — нищо, което дукеса дьо Кормон можеше да каже, нямаше да изненада вече Амели.
— Беше много отдавна. Аз… срещнахме се на някакво парти, струва ми се. — Мари-Франс полагаше големи усилия. — Тя бе забележителна жена, още тогава.
Погледът на Жерар се прикова към майка му. Наистина ли казваше онова, което му се струваше, че казва? Че Амели е дъщеря на Леони? Той потресен се облегна в креслото си. Разбира се, че бе истина, думите излязоха от устата на Амели. Знаците изщракаха в съзнанието му като куршуми в гнездо на зареден револвер. Леони — жената, която се бе надвесила като сянка над детството и младостта му, обектът на бащината му лудост… Господи, това бе ирония на съдбата. Следваше стъпките на баща си, влюбил се бе в дъщерята на Леони.
Мари-Франс поддържаше любезен разговор за туристическите забележителности на Париж и за двете деца на Амели, но Жерар почти не ги чуваше за какво си приказват. Баща му достатъчно ги бе ощетил през целия им живот, все някой ден това трябваше да спре. Нищо не можеше да го накара да се откаже от Амели. Тя заминаваше на юг — за да види майка си, разбира се… това беше! Сега знаеше какво трябва да направи. Щеше да оправи нещата с баща си веднъж завинаги!
Този чай като че ли продължи безкрайно, помисли си Амели, докато се сбогуваше с Мари-Франс. Какво му беше на Жерар? Думица не промълви през последния половин час. Може би съжаляваше, че я бе довел тук… може би тя не се вписваше в огромното имение с лакеи и икономи. Господи, в какво ли бе сгрешила? Тя уморено отпусна рамене, докато минаваха през салона.
Жерар я хвана за лакътя и я задърпа бързо напред.
— Искам веднага да си събереш багажа — настоятелно й каза той — и да се приготвиш за тръгване утре.
Амели го погледна объркана, молеше я да си тръгне ли?
— За тръгване — но Жерар…
— Отиваме на юг — каза й той, докато слизаха по стълбите и минаваха през двора. — Ще вземем колата.
— Но защо?
— Защото трябва да се срещна с майка ти, скъпа Амели.
Жерар погледна красивите й очи. Как можеше да каже на дъщерята, че майка й е била любовница на баща му в продължение на много години?
— Искам и ти да се срещнеш с Мосю!
При споменаването на това име нещо изскочи в паметта на Амели. Злобно ухиленото лице на Диего изплува от миналото. „Ти не си д’Орвил, беше й казал той, баща ти е Мосю — и аз знам кой е Мосю.“
— Мосю е баща ми — каза Жерар и я целуна по бузата, — не знам защо винаги сме го наричали просто Мосю.