Той крачеше по палубата на яхтата, докато отегченият екипаж чакаше командата му за излизане в морето, която така и не им бе дадена. Страхуваше се да напусне пристанището в случай, че Леони се върне, страхуваше се да не би тя да си помисли, че е престанал да я чака и е заминал за Монте Карло. Той мрачно се бе втренчил, без да вижда каквото и да било в оживеното малко пристанище. Правилно ли я бе преценил? Струваше му се, че да. Никоя жена, откликнала веднъж като нея, не можеше да е безразлична след това. Дори мисълта за нея го възбуждаше; още усещаше допира до кожата й, приятното ухание на тялото й, вкуса й. Подлудяваше, щом си помислеше за отблясъците на плътта й, когато се надвесваше над него, желаеше я и нищо не можеше да го спре вече.
Кръстосваше малкия кабинет, където се бяха любили, опитвайки се да реши какво да прави. За пръв път в живота си бе неспособен да вземе незабавно и категорично решение.
Мосю и мадам Френар останаха очаровани, щом разбраха, че Леони е новата собственичка на Вилата. Когато научиха, че Вилата е продадена, те ужасно се уплашиха, че новите собственици могат да пожелаят сами да се грижат за мястото и да се наложи те да напуснат.
— Но сега — усмихна се мосю Френар — ние трябва да ти плащаме наем вместо ти на нас.
Той одобрително се засмя на този обрат на съдбата.
— Никакъв наем — каза Леони, — двамата сте ми дали вече толкова много. Докато имам стаята си, ще съм щастлива и ще продължа да ви помагам в кухнята, мадам Френар, в замяна на храната, която получавам.
Мадам Френар се суетеше из кухнята, приготвяйки обяда.
— Трябва да правиш нещо по-добро, вместо да работиш в моята кухня. На момиче като теб животът може да предложи много повече.
— Какво? Какво, мадам Френар?
— Не знам — изтупа брашното от ръцете си тя. — Но ти си различна, Леони, различна от момичетата, произхождащи от семейства като нашето. Сигурно ще има нещо по-хубаво в живота ти, от това да бъдеш сервитьорка — не знам какво.
— Мислите ли, че ще има щастие, мадам Френар? — с копнеж в гласа попита Леони.
— Надявам се, скъпа моя, сигурно ще го има. Просто сега се крие някъде в ъгъла. Сигурно и ти ще уловиш своя миг. Много ще ти струва да стигнеш до него. Но вече си тръгнала. Имаш си своя собственост, а си само на седемнадесет.
Леони са замисли над думите на мадам Френар. Да, сега си имаше своя собственост — станала бе земевладелец. Маслиновите дървета и земята по склона бяха нейни. Земята бе солидна, сигурна, единствената сигурност, която някога беше познала. Искаше да я разшири, да има целия склон, да го загради и да отглежда разни растения там. И никой никога нямаше да може да й го отнеме. Сигурно щеше да си намери млад съпруг, който да я обича и да я дари с деца. Вече беше се пробвала в ролята на любовницата, на другата жена. Жените като Пуши и Мари-Франс бяха толкова уверени в своя пленителен живот, те никога нямаше да бъдат изоставени. Мъжете като Рупърт и дьо Кормон никога нямаше да напуснат съпругите си, дори и за малко да се бяха позабавлявали, как можеше някой незначителен като нея да направи макар и малка вдлъбнатинка по гладката повърхност на живота им? Но тя се нуждаеше от сигурност — пълна сигурност, така че никой да не може да си играе вече с нея. Сигурност, достатъчна й, за да не е беззащитна даже ако мъжът, когото обича, я изостави. Дом — своя собственост — земя. Те щяха да й дадат тази сигурност.
Вече имаше план. Щеше да играе с Мосю своя собствена игра… все пак щеше да успее. Ако наистина той я искаше, тогава щеше да тича след нея, както тя го бе гонила. А ако не искаше, ами тя щеше да загуби залога. Щеше да почака и да разбере, а междувременно да реши какво иска тя самата. Той я бе запитал веднъж за това, но този път тя възнамеряваше отговорът й да е готов предварително.
Едно нещо искаше със сигурност — да се любят. Мислеше за това всяка нощ, докато лежеше сама в леглото, фантазираше си, че се търкалят в тревата на носа, представяше си го с други момичета, да прави с тях същите неща, каквито и с нея, и тази мисъл я възбуждаше, съзерцаваше се в огледалото, гадаейки дали му харесва, как би се почувствала, ако…