— Не знаех!
— Чух го снощи, мислех да ти кажа, но забравих.
Каро отмести стола си назад и се забърза към вратата.
— Най-добре е да видя дали всичко е наред с нея, Алфонс. В края на краищата, тя ми е приятелка.
Леони бухна възглавниците и се излегна на тях, оправяйки дантелената си рокля, така че благоприлично да покрива ключиците й и завърза на голяма фльонга на врата си една по момински бяла сатенена панделка. Жули, прислужницата й, вече бе сресала косата й и за пръв път в живота й тя остана на отреденото й място, прибрана назад само с подходяща бяла панделка. Разбираше кога е победена. Какво, чудеше се Леони, щеше да прави днес? Първият ден без Мосю. Той бе излязъл рано, докато тя още спеше, за да върши онова, което смяташе за така ужасно важно и което го правеше богат и силен. Леони огледа стаята — нейната стая — тук щеше да живее, докато намереха къща. Беше й предложил да й купи апартамент, но тя настоя за къща… всичко можеше да се случи с една постройка, да изгори например, но земята винаги щеше да си е там. Междувременно тази стая я устройваше, макар наистина да предпочиташе стаята във Вилата. Беби с диамантената си огърлица вече бе разкъсала на парченца хубавата й дантелена възглавница, насочваше се към одеялото и при това съвсем не изглеждаше питомна.
Апартаментът бе целият в синьо; огромен, дебел, син, китайски копринен килим с цветчета по краищата и легло ала Луи XIV с позлатени орнаментирани връхчета на таблата със синя тапицерия, върху чиято дамаска в овална рамка бяха изрисувани елегантни придворни, разхождащи се край брега на синьо езеро. Драперията на прозорците бе от същата синя дамаска, а диваните от същия период — в синьо кадифе, по краищата с пискюли. Дори лампите бяха сини, въпреки че, слава богу, бяха проявили здрав разум да им поставят прасковени абажури.
Това бе нещо повече от апартамент, заемаше половин етаж в хотел „Крийон“ на Плас де ла Конкорд и бе много, много елегантен. Имаше голям салон за забавления и малък салон само за нея, голяма и малка трапезария, кабинет, кухненски помещения, гардеробни и отделна спалня за Мосю, бани и дори стаи за слугите.
— Какво ще правя с всички тези стаи? — на глас размишляваше тя.
— Мадам — Жули й поднесе една визитна картичка на сребърен поднос.
— Каролина Монталва — прочете тя. — Каро… това е Каро! О, колко прекрасно, покани я, Жули… не, почакай малко.
Тя отмести подноса и заоправя косата си.
— Добре ли е косата ми?
— Отлична е, мадам.
— Тогава я покани.
Вратата се отвори и там застана тя, в сапфирена рокля, черната й коса сияеше и блестеше, а очите й искряха от радост.
— О, Каро — Леони скочи от леглото и се втурна през стаята. — О, Каро, толкова съм щастлива да те видя.
Те се прегърнаха толкова силно, че дъхът им спря.
— Знаех, че всичко ще бъде наред, когато те видя — въздъхна Леони.
— Разбира се, че е наред, но при теб наред ли?
Каро я огледа критично.
— Пораснала си — обвини я тя. — Сега изглеждаш по-обиграна и бляскава. Какво се случи с малкото момиче в Баден-Баден?
— Това бе толкова отдавна… като че ли в друг живот… Каро, кажи ми, знаеш ли нещо за Рупърт?
Каро се поколеба, да й каже ли? Ако премълчеше, някой друг щеше да го направи.
— Той е женен, Леони. Беше неизбежно, семейството му се нуждаеше от това.
Раменете на Леони се отпуснаха под дантелената рокля.
— Ако само ми беше писал, Каро — прошепна тя, — трябваше да ми пише.
Каро не каза нищо. Разбира се, че трябваше да й пише. И защо не го бе направил? Рупърт не беше жесток… струваше й се много странно.
— Всичко тук е великолепно — каза тя, сваляйки палтото си, — въпреки че е малко синьо, нали?
Леони избухна в смях.
— Каро, кажи ми, какво правят по цял ден красивите любовници на богати господа?
— Какво правят ли? Ще ти кажа какво — отвърна Каро, — забавляват се.
— Ще ми помогнеш ли да се позабавлявам?
— Започваме още сега! Първо ще посетим Уърт, после ще обядваме, след това ще отидем при Картие, а после, да видим, имаш ли нужда от къща или апартамент?
На юг времето бе меко, сякаш лятото се опитваше да се задържи още малко. Слънцето затопляше морето и водата още ставаше за плуване, а бризът все така галеше кожата, макар че вече завърташе опадалите листа и лекичко повдигаше полите. В Париж обаче есенните дървета бяха съвсем голи, усещаше се ледената прегръдка на източния вятър, който караше Каро и Леони да ускорят крачка, докато минаваха хванати за ръка през Булонския лес.
Леони имаше нужда да говори, а Каро искаше да слуша — Булонският лес, където единствено вятърът можеше да долови думите им, изглеждаше най-уединеното място за такава изповед.