Каро слушаше мълчаливо, не искаше да прекъсва потока от думи, пороя от истини, изливащ се от Леони, която разтреперана й описваше бягството на Рупърт и се питаше защо не са пристигнали писмата й. После на свой ред се разплака, докато претръпналата Леони с пресъхнали вече очи й разказваше как е искала да умре, но как се появила Беби и станала нейният единствен приятел. А после срещнала Жил дьо Кормон. Каро с удивление слушаше разказа й за неговото съчувствие, за вечерите заедно, за това, че й е подарил Вилата — без никакви условия — и колко невероятно е да се любиш с него.
— Ако ме намираш различна — каза Леони, — то не е просто защото съм добре облечена и съм усвоила как да се държа в шикозните ресторанти, макар че Мосю ме научи и на това. Работата е в любенето, Каро. Той ме промени. Понякога в прегръдките му не мога да се позная, а после, когато се погледна в огледалото и потърся следи от онова, което съм чувствала само преди един час, благодаря на бога, че не ги откривам.
Каро беше потресена. Това не бе изповед на влюбена жена, а на жена, обсебена от страстта и сексуалното привличане.
— Но нали обичаше Рупърт…
— Да. Обичах го — но той ме изостави. Изобщо не ми писа, Каро, каза, че ще се върне — всички тези седмици, преминали в очакване, единствено в очакване! А през цялото време е смятал да се ожени за Пуши. Той ме излъга!
Тя се извърна и погледна Каро в очите, хубавото й лице бе бледо като слънчевата светлина, процеждаща се през оголелите дървета.
— Кълна се, че никога вече няма да попадна в такова положение. Каро, искам да бъда сигурна, че никой не може да ме сломи. Сключих сделка с Мосю — сделка. Той ще ме направи богата жена, но не просто като ми дава пари — като ми плаща. Ще ме научи как да правя пари. Ще увелича капитала си, така че да мога да си купя собственост. Когато ми подари Вилата, започна нещо, което не мога да обясня. Земята осигурява единствената реална сигурност и аз искам много акри земя, парцели земя… полета, потоци, синори… — тя въздъхна удовлетворена. — Жил дьо Кормон е ключът към моята независимост. Ще видиш, един ден ще завися единствено от себе си.
Те се сгушиха една до друга на студената пейка, загледаха се в изсъхналите медни листа, прехвърчащи във въздуха, носени от вятъра, заслушаха се в тяхното отчаяно прощално шумолене, преди зимните дъждове да са ги превърнали в безлична кафява маса.
— Значи не го обичаш, Леони?
Леони я погледна.
— То е вид любов. Не същото, каквото изпитвах към Рупърт, но това си е нашата любов, Каро, моята и неговата. И точно това искам.
Те станаха и отново тръгнаха, бързащи да изпреварят вятъра, опитващи се да се стоплят.
— Нали щяхме да се забавляваме? — подсети я Каро. — Хайде да идем да обядваме в „Брасери Лип“.
— Почакай — спря се Леони и се втренчи в парцаливия плакат, разкъсан от вятъра и избелял от дъжда, последен спомен от лятото и отдавна отпътувалия цирк, заминал за зимата в по-топлата Испания. Тя прекара пръст по списъка с имената, чудейки се дали някога ще мине покрай цирков афиш, без да провери.
— Винаги си мисля, че името на баща ми също може да е там — каза тя в отговор на озадаченото изражение на Каро — но, разбира се, никога го няма.
Марок се сви срещу вятъра, взирайки се в прашния водовъртеж надолу по алеята, мислейки си за родната земя, която бе напуснал преди много години, където сигурно винаги бе топло.
— Нямаш ли някой сандвич, за да го разделиш със старата си приятелка?
Гласът му беше познат…
Леони! Наистина беше Леони! Променена — бляскава, руса, искряща — но пак си беше тя. Тя през смях се хвърли на врата му, а той извика радостно, повдигна я и я завъртя във въздуха.
— Защо не ми писа? — започна тя. — Мислех, че сме приятели?
— Как да ти пиша, когато не знаех къде си?
— Но аз ти бях написала писмо — с адреса ми, обяснявах ти всичко в него!
Марок сви рамене и се усмихна щастливо.
— Не съм получавал никакво писмо — но няма значение, щом сега си тук. — Какво се е случило с теб, изглеждаш прекрасно?
— Дълга история, Марок, но засега ще се задоволиш с това. Аз — скъпи мой Марок — съм богата. Купувам си къща в Париж. И искам да станеш мой иконом.
— Иконом!
— Точно така, иконом. Нещо повече, ти ще бъдеш най-важният човек в къщата — ще въртиш цялото домакинство!
— Но аз дори не знам какво трябва да прави един иконом — възпротиви се той.
— Ще се научиш бързо. И на мен ми се наложи да науча доста неща. Тя се завъртя пред него и се засмя, докато той я гледаше с изумено лице.