— Имам любовник — съобщи му Леони, — който ме обожава и мога да си позволя, каквото поискам. Искам теб, Марок, не просто като иконом, а като приятел. Моля те, кажи „да“.
— Няма ли да бъда най-младият иконом в Париж?
— Ами, ще въведем нова мода — ще видиш, всички ще поискат да имат млад иконом. А ти ще бъдеш и най-елегантният иконом в Париж. Ще поръчваме фраковете ти направо от Лондон, а ризите ти ще бъдат специално ушити. Останалите жени ще се опитват да те изкушават да работиш за тях, ще получаваш предложения, на които е трудно да се откаже!
Той се засмя на живото й въображение.
— Ти си луда, Леони.
— Аз съм на седмото небе, Марок, и искам и ти да дойдеш там. Хвърли тюрбана с перото и ела с мен.
Тя протегна ръка и му се усмихна.
— Нямам търпение — засмя се Марок — да видя лицето на Мариан, когато й съобщя.
18.
Жил дьо Кормон отмести стола си назад, качи крака върху бюрото и сключи ръце зад главата си, замислен за Леони. Копията от чертежите на колите дьо Кормон лежаха захвърлени пред него.
Леони е там, мислеше си той, в апартамента в „Крийон“, вероятно вече е закусила. Трябва да е облечена с дантелената роба, която толкова много му харесва, косата й сигурно е току-що сресана, а бузите й са порозовели от утринната свежест на младостта. Той почти изпита задоволство, като си я представи как го очаква. Спомни си Мари-Франс; дори в началото никога не си бе мислил за нея, щом веднъж излезеше от къщи — с изключение, разбира се, в дните, когато се родиха децата му. Неговите момчета. Беше време да им намери прилично училище, независимо какво смята Мари-Франс. И той бе тръгнал на училище на тяхната възраст и това се оказа добро за него — но тогава не бе имал майка като Мари-Франс. Нямаше голяма разлика дали ще е в училище или в къщи — освен че в къщи имаше повече храна, — не го задържаше нито присъствието на майка му, нито това на баща му. Ако се съди по вниманието, което му отделяха, те спокойно биха могли да си живеят и в друга страна.
Колко мразеше всичко това… мрачната, смълчана къща в провинцията. Къщата се оживяваше само когато те пристигнеха по време на някое от редките си посещения и слугите се разшетваха, за да е готово всичко за мадам дукесата. Спомняше си как градинарят донасяше цветя от парниците, слугините палеха огън в големите камини и постоянно ги зареждаха с въглища от големи кофи, така че просторните леденостудени стаи да грейнат от топлина; икономът до последния момент лъскаше среброто, а готвачите се суетяха в помещенията за опушване и подбираха сочна розова шунка. Понякога той се вмъкваше след тях в огромните хладни стаи, където висяха куките и очакваха тетревите и бекасите от новия сезон и където стояха вече заклани и оскубани, приготвени за печката дивите гъски и патиците от домашната ферма. Обичаше да се навърта край сладкаря, който плетеше малки кошнички от захарен памук, за да ги напълни после с някакъв топящ се в устата десерт, който той никога нямаше да опита. Приготовленията изглеждаха безкрайни и усилваха нетърпението му. Като да чакаш Бъдни вечер, даже по-хубаво.
А после най-сетне настъпваше денят на пристигането, бе буден още в зори, измъкваше се от тясното си легло в старата детска стая, за да надникне през прозореца какво е времето. Винаги бе мъгливо, когато идваха за лова, ала по-късно ставаше светло и ясно и на жертвите не оставаше никакъв шанс да избягат. Често оставаше с мосю Талбер, помагаше му да хранят със зърно малките пиленца и му беше много мъчно за тях.
До ден днешен си спомняше усещането, когато плискаше лицето си със студена вода, опитвайки се нескопосано да се измие, помнеше как обличаше дрехите си и вчесваше хубаво косата си. Косата му беше като нейната, гъста и тъмна, къдрава надолу, имаше и нейните очи, всички казваха така.
С бърз ход кабриолетите се задаваха по алеята; вече ги виждаше в далечината от наблюдателницата си на едно таванско прозорче, минаваха през гората и през парка — дузина кабриолети с лакеи, облечени в ливреи и кочияши с цилиндри — завиха към спирката пред западния портик, а там стоеше тя. Неговата майка. Най-красивата жена на света, той я обожаваше. Излизаха от кабриолетите, смеейки се и бърборейки, жените до една бяха толкова красиво облечени, а мъжете със своите оръженосци проверяваха оръжията си. Пушките бяха прекрасни; вечерно време той се промъкваше в оръжейната и поглаждаше красивите приклади, инкрустирани със сребро, и лъскавите смъртоносни цеви, оръженосците му даваха да ги подържи. „Време е татко ти да те научи да стреляш“, казваха му те развеселени. „На шест години вече си достатъчно голям да държиш пушка.“