Последният път, когато се случи всичко това, той си спомняше много добре. Тя повика приятелите си, докато влизаше достолепно в огромната къща, като междувременно даваше и нареждания на прислугата, оплаквайки се от студа, макар огромните огньове във всеки ъгъл на стаята да горяха и денем, и нощем от една седмица насам. „Мразя това място“, извика тя и се завтече нагоре по мраморното стълбище, за да се преоблече. „Много повече предпочитам Мулен“ — другата им къща в долината на Лоара — а после, като си спомни нещо, се спря по средата. „Къде е момчето?“, пак извика тя, той се показа иззад скривалището си зад гърба на Нани и се затича нагоре по стълбите към нея, тя се наведе и го помилва по косата с нежната си ръка. Беше толкова близо до него, че той усещаше мириса на парфюма й — и сега си го спомняше кристално ясно — с основа от жасмин и още няколко по-слаби земни нюанса.
— Беше ли добро момче? — попита го тя с високия си ясен глас.
— Да, мамо.
— Добре, тогава нека Нани те облече подходящо за тази вечер и можеш да дойдеш в салона преди вечеря. Върви сега, сигурно имаш домашни.
И тя го отпрати с едно безгрижно тупване отзад по дупето.
Естествено, че нямаше домашни, гувернантката, която майка му бе наела миналия месец, напусна, защото не можеше да издържа вече в голямата самотна къща, а маман не си направи труда да намери нова, макар Нани да казваше, че това е недопустимо. Така че той още не можеше да чете, въпреки че бе на шест години. Нани бе англичанка и самата тя не особено грамотна, затова не можеше да му бъде полезна, а на него ужасно му се искаше да може да чете. Разлистваше книгите, които откри в голямата мрачна библиотека, прекарваше пръстче по думите, изтъкани от буквите на азбуката, сам се бе научил да образува сричките, но думите бяха толкова дълги и съвсем не звучаха добре, ако ги произнасяше буква по буква.
Целият ден прекара в очакване на вечерта. Горе, в крилото, където се намираше детската стая, не достигаха звуците на музиката и веселбата в другия край на къщата. Той се бе скрил зад сукнената завеса и надзърташе оттам, когато Нани я нямаше наоколо, но успяваше само да долови смеха им. Дори се промъкна долу до нейната стая на първия етаж, прикривайки се зад вратата, омаян от аромата на парфюма й, докато тя се обличаше. Искаше му се да остане край нея завинаги, да чува думите й, когато си приказва с онези странни хора, да знае с какво толкова важно, разкошно и прекрасно се занимава, когато не е с него… какво го отделя от нея. Страхуваше се, че тя ужасно ще се разгневи, ако го хване и затова се затътри през голямата къща към детската стая, за да почака там, докато го повика Нани.
Най-сетне настъпи моментът — този последен път завинаги се бе запечатал в съзнанието му. Той вървеше, хванат за ръката на Нани, а те се обърнаха да го видят, всички онези елегантни дами и стройни джентълмени, усмихваха му се и той се разтапяше от топлотата им, като някое глупаво кутре, показващо чара си.
— И с какво се занимавате, млади господине, по време на уроците си? — прогърмя гласът на баща му, който само чакаше възможност да покаже сина си на своите приятели.
— С нищо, господине.
— С нищо? Какво означава това с нищо? — обърна се той към съпругата си.
Тя сви рамене.
— Не знам… ела тук, Жил.
Той послушно се приближи до нея, усмихвайки се на тези дълбоки тъмносини очи с гъсти завити мигли. Хвана я за ръката, докосвайки нежната й прасковена кожа, копнеейки тя да го прегърне.
— Защо не учиш, Жил? — вместо това го попита тя.
— Гувернантката си отиде, мамо, а ти не ми намери друга.
Тя се изчерви от смущение.
— Глупости — извика му, — достатъчно си голям вече, за да ходиш на училище… вече би трябвало да посещава училище? — обърна се ядосана към баща му после.
— Е, така е, вече е достатъчно голям, Режин…
— Нали разбра… следващата седмица ще заминеш за училище, момчето ми. Аз ще се погрижа за това — каза тя и отклони вниманието си от момчето към мъжа, застанал от едната й страна, хвана ръката му и седна до него. Мъжът бе очарован. Жил остана самотен и забравен. Тя току-що с лека ръка го бе обрекла на дванадесет години самота и мизерия и той я намрази за остатъка от живота си. Когато майка му загина, по ирония на съдбата при нещастен случай по време на лов в същата къща, той не изпита нищо, дори омразата му не намаля. Но винаги си спомняше колко красива е била, аромата на парфюма и допира до кожата й…
Той рязко се изправи, щом Вероне влезе в стаята.
— Извинете ме, господине, но бяхте ме помолили за няколко цифри във връзка с каучука за автомобилните гуми и за сравнение между трайността на различните марки бои.