— Да, господине — Вероне бе потресен. Обикновено дьо Кормон изясняваше подобни неща за един час, не повече.
19.
На Леони й се струваше, че къщата поглъща цялото й време. Вече нямаше значение, че Мосю излиза в зори, самата тя ставаше в седем, обличаше се и се приготвяше до осем, нетърпеливо чакаше да се появи Каро и да се заловят с първата задача за деня. Екипът от землемери и експерти на Мосю бе открил загниване на горните етажи на къщата и влага на долния и бе посъветвал да я ремонтират. Това означаваше много работа.
— Ако това е къщата, която искаш, ще е необходим ремонт — каза й той.
Разбира се, че я искаше, вече си я представяше завършена… щеше да бъде прекрасна. Къща, появила се от мечтите на едно бедно момиче. Тя, която през целия си живот се бе къпала в студено метално корито, бе поръчала вана от розов кварц, с кранчета, наподобяващи делфини с тюркоаз в центъра — не бе пропуснала да поръча и златен монограм върху дъното — макар Мосю да бе отказал да слагат инициалите му и златни кранчета на неговата кремава мраморна вана. С образа на обзаведената къща в главата си тя си поръча копринен брокат, специално тъкан в Лион, а във фабриките в Обюсон — меки килими в пастелни цветове. Леони бе убедена, че къщата трябва да има уникален стил, създаден от самата нея. Нямаше да има друга такава къща в Париж.
— Прави каквото искаш — беше й казал Мосю. — Това е твоята къща.
— Нашата къща — поправи го тя.
Тя мина през двора на тяхната къща, изкачи няколкото стъпала и отвори голямата двойна врата със собственическа ръка. Салонът бе тих тази сутрин; основната работа бе привършена, оставаше само да се приключи с боядисването. Тя се разхождаше из стаите, вече започнали своя нов живот, представяйки си себе си и Мосю. Бяха заедно вече почти шест месеца, а тя още не го познаваше истински. Той я държеше на дистанция. Това я тревожеше. Надзърна в стаята, която щеше да бъде негов кабинет. Вече бе завършена — единствената стая в къщата, освен неговата гардеробна, с мъжко излъчване. Бе намерила прекрасен вълнен кариран килим от Шотландия, а стените бяха с цвят на слива — бе накарала бояджиите да изсветлят боята с малко кремаво, така че цветът й да стане топъл — а завесите бяха от лен в зелено райе с карирани ширити по края. В аукционната зала на Друе бе открила прекрасно старо абаносово бюро и огромно кресло, облицовано с тъмнозелена кожа. Тя се приближи до бюрото и разопакова комплекта за писане. На прост сребърен поднос бе поставена закръглена кристална мастилница, сребърна писалка и молив, както и малко преспапие с дръжка. Беше ги купила предния ден при Картие и възнамеряваше да му ги подари, когато му покаже завършената къща, но бе решила сега да ги подреди на бюрото, за да го изненада. В жлеба, където се поставяше писалката, имаше тъничък надпис. „На Мосю, бе написано там, с любов от Леони“. Тя замислено прокара пръст по него. Надяваше се, че ще му хареса.
„Воазен“ бе оживен както обикновено, а Леони щастливо оглеждаше препълнения салон от тяхната маса в ъгъла. Тази вечер бяха сами, само двамата. Не можеше да си спомни кога за последен път бяха прекарали вечерта само двамата, винаги имаше нещо организирано, театър или парти или вечеря в ресторант с дузина приятели.
— Спомняш ли си — каза му тя, хвана ръката му и я стисна, — спомняш ли си всички онези вечери в най-големите ресторанти по крайбрежието?
— Разбира се, че си спомням, ти изяждаше такова огромно количество храна.
Тя се засмя, разглеждайки менюто.
— Не знам какво да избера — каза и най-накрая го затвори. — Мисля, че ще си поръчам просто някаква риба.
— Спомням си и как по време на една от онези вечери ти ме попита защо винаги си поръчвам едно и също, когато има такъв голям избор.
Леони го погледна с широко отворени очи, изненадана, че се е преситила за толкова кратко време.
— Отегчена ли си вече? — попита я той.
— Разбира се, че не — просто съм развълнувана, че сме сами — започна да флиртува тя, — и ти трябва да избереш и за двама ни, както направи през онази първа нощ.
— Тогава ще си поръчаме същото като през онази първа нощ — каза той и поръча стриди и сьомга.
Имаме нещо като годишнина, бе му обяснила тя сутринта, защото се навършват шест месеца, откакто сме заедно. Тогава, бе й отвърнал той, ще отидем да го отпразнуваме във „Воазен“. И ето че бяха отишли. Той поглеждаше часовника си и тя се намръщи, нали нямаше да се прибира в къщи при Мари-Франс точно тази вечер? Усети искрица ревност към непозната си съперница — не съвсем истинска съперница, защото нямаше никакво състезание. Той принадлежеше на съпругата си. Те седяха един до друг в облицованото с червено кадифе сепаре, тя се премести по-близо до него и лекичко постави ръката си на бедрото му. Погледите им се срещнаха и Леони затаи дъх. Той отмести ръката й, целувайки пръстите й, а тя се върна на старото си място — усещаше се слаба, желаеше го. Винаги го желаеше, Мосю притежаваше магическа власт над тялото й, а тя не искаше да се освободи от нея — просто искаше да го усеща до себе си точно сега…