Щом затвориха голямата врата зад себе си, той свали пелерината й, откопча тежкия златен колан около кръста й, смъкна роклята надолу покрай бедрата й и я остави само по тънки копринени кюлоти, златисти като цвета на кожата й — това бе всичко, което тя обикновено носеше отдолу. На него така му харесваше. Въведе я в салона. Лампите бяха запалени, а завесите на големите прозорци не бяха спуснати и те гледаха към мокрите от дъжда улици. Стаята бе тиха, разнасяше се единствено звукът от дишането им и тропотът на дъжда по прозорците. Свали сакото си и внимателно го постави на облегалката на стола, докато тя го чакаше с ръце на гърдите, предвкусвайки докосването му… приближи се до нея, гол и готов, желаеше я, нуждаеше се от нея. Тя потъна под тежестта му в мекотата на синия килим и жадно се отвори, приемайки страстта му, а той устремено се гмурна в нея. Тя се бореше, дращеше го ненаситно по гърба с маникюра си, молеше за още, докато се търкаляха сплетени на килима, запотени и крещящи като две животни в схватка, стремящи се към своята крайна цел и като че ли несигурни, че някога ще я достигнат.
20.
Каро виждаше, че Леони е разстроена от отсъствието на Мосю. Макар да не говореше за това, тя бе станала по-тиха от обикновено и, изглежда, не знаеше как да запълни времето си.
— Да отидем в аукционната зала на Друе — каза й един следобед Каро — и да видим дали не можем да намерим такова легло, каквото искаш — макар че не съм съвсем сигурна какво точно търсиш.
— Нито пък аз — отвърна Леони, оживявайки се при мисълта за леглото, — но ще го позная, щом го видя.
Мосю бе заминал вече от три седмици, а тя още не бе получила известие от него и се тревожеше. Знаеше, че не е в Париж, бе сигурна в това, значи трябва да е отишъл в Санкт Петербург. Изглеждаше й толкова далеч. Господи, колко мразеше да чака! Никога повече няма да го правя, за стотен път си обещаваше тя.
— Поне къщата е почти завършена — каза й Каро, докато вървяха към Друе в ранния пролетен следобед. — Когато Мосю се върне, ще можеш да се преместиш в нея.
Леони внезапно бе споходена от вдъхновение.
— Искам да се преместя веднага — каза тя, дръпвайки Беби, която се бе спряла да подуши новите пъпки по храстите. — Искам вече да съм там, когато той се върне, и да го чакам. Всичко вече ще бъде готово, Каро, и аз ще му покажа неговия нов дом… нашия дом — триумфиращо добави тя. — Трябва да намеря легло днес — много е важно, Каро.
Каро я погледна разтревожена, говореше като току-що венчана млада булка, като влюбена жена. Дали наистина познаваше човека, с когото се бе обвързала?
— Кажи ми — попита я небрежно Каро, докато отваряше голямата стъклена врата на Друе — вземаш ли вече уроци?
— Какви уроци?
— Не си ли спомняш? Нали Мосю щеше да те учи как да инвестираш своя капитал, да ти показва как да купуваш акции и земя.
— Започвам веднага щом той се върне — уверено й съобщи тя. — Сега, когато къщата е готова, ще имам повече време.
— Още веднъж те предупреждавам — каза Каро, — че е прекалено късно, когато приключи една връзка, да се чудиш защо не си се уверила навреме, че нещата са наред.
— Но те са наред, Каро. Имам собствена сметка в Парижката кредитна агенция, а и къщата е на мое име. Мога да имам всичко, което поискам — тя посочи перлите на врата си, — но някак си сега, когато мога да имам всичко, не желая истински много неща… освен легло.
После Леони сграбчи ръката на Каро и хвана Беби под мишница, заливайки се от смях с отметната назад глава, докато вървяха по коридора на августовския аукционен салон.
В къщата цареше пълна тишина. Леони бавно крачеше из стаите, а Беби вървеше по петите й и мяукаше несигурно. Тя внимателно дръпна завесите на всеки прозорец и светна лампите. Отново пренареди възглавниците на новотапицираните дивани и оправи книгите, скупчени на удобните масички в очакване на своите читатели. Бе облицовала стените на големия салон с прозрачна тъкан, толкова фина, че тъкачите от Лион се почувстваха задължени да я предупредят. „Предназначена е за шлейфа на някоя прекрасна булчинска рокля, мадам“, й бе казал един от тях, останал шокиран и невярващ, когато тя му бе обяснила, че й трябват стотици метри, за да облицова стените си. „Но, мадам, ще се разпадне след няколко години“, уплашено й бе отвърнал той.