— Значи вие виждате това у Сахмет, мадам, и така трябва да бъде. — Ламартин й подаде надписа с йероглифите. — Радвам се, че можах да ви помогна, мадам, поне разбулихме мистерията.
— Да — колебливо отвърна Леони. — Предполагам, че я разбулихме.
21.
Марок, безупречен в своя черен редингот и колосана риза, се запъти надолу по широкото стълбище от салона за гости на първия етаж и изпрати лакея да доведе прислужницата.
— Да, господине? — приближи се забързано момичето към него.
— Луиз, цветята в големия салон вече увяхват. Утре ще обясня на цветаря, но сега ги постави в прясна вода и избърши прашеца, който се е посипал по масите.
— Да, господине, разбира се.
Тя се засуети наоколо, трескаво опитваща се да му угоди. Това бе най-доброто домакинство, където човек можеше да си намери работа в Париж, плащаха най-високи надници, оставяха ти най-много свободно време и мадам винаги ти казваше по някоя мила дума, когато те видеше из къщата. Знаеше имената на цялата прислуга — а също и откъде са дошли, както и за семействата им — често я питаше за малката й сестричка. Бе мила жена, все едно какво мислеха хората за нея. А Марок бе най-добрият иконом в Париж, можеше да го каже с чиста съвест — бе работила при такива варвари, които си въобразяваха, че са не по-малко важни от господарите, но с него всичко бе наред. Той се грижеше стриктно за домакинството, макар да бе много млад. Освен това той обожаваше мадам. В кухнята се разправяха клюки, че преди много години те били работили заедно в магазин за бельо, но сигурно това бяха само клюки. Мадам бе истинска дама.
Марок я наблюдаваше как внимателно пренася големите подредени букети долу до зимната градина. Можеше да й има доверие, че ще се погрижи за тях, но сутринта бе вдигнал скандал на този цветар. Сега му връщаше цветята обратно — погледна ореховото дърво и високия позлатен часовник, който приглушено тиктакаше в ъгъла до огромната двойна врата — вече бе твърде късно. Очакваха гостите след около час, а всичко трябваше да е идеално.
Масата бе наредена за шестнадесет, толкова души можеше да смести Леони на голямата маса. Ако имаше и други, щяха да ги настанят на малки кръгли масички за шестима, да ги сложат на групи — това й харесваше, така атмосферата бе по-интимна и се завързваше по-лесно разговор — макар Мосю да предпочиташе всички да седят на една маса. Според мен, мислеше си Марок, по този начин той може да я държи под око. Ако тя седеше на друга маса, а не на неговата, той нямаше да знае какво става. Не че, разбира се, имаше какво да се знае. Но Марок не се съмняваше, че „Мосю“ дьо Кормон е един много ревнив мъж.
Той критично огледа масата, изпъна покривката, изящно избродираната ленена покривка в прасковен цвят. Разбира се, Мосю би предпочел обикновена бяла покривка, но Леони избра тази. Тежки сребърните свещници и кристални чаши, които той повдигна на светлината, за да провери тяхната безупречна чистота — те бяха толкова тънки, че се зачуди как не се натрошават в устата на някой по-страстен пияч. Внимателно постави чашите по местата им и благодари на бога, че не той е трябвало да ги мие. По една самотна гардения, отпуснала се на повърхността на водата в кристална купа бе поставена до всяко място, където щеше да седи дама, упойващият им аромат се просмукваше в стаята, а една ивица от малки лилии, преплетени с папрат и зеленина, обточваше средата на покривката по дължина.
На бюфета Марок провери гарафите с вино, което сам бе пресипал от бутилки преди това. Мосю бе много придирчив към виното и за двете години, които работеше при тях, самият той бе станал нещо като познавач. Леони бе извинила невежеството му по отношение на новата работа пред Мосю и той го бе приел, защото така искаше тя, дори бе надминал себе си и бе започнал да му обяснява разни неща, като например как да пресипва правилно виното, но по-скоро защото бе истински загрижен за виното, а не поради благото си сърце. Въпреки това бе любезен и оценяваше добре свършената работа.
Марок се запъти към кухнята, за да провери наред ли е всичко с готвача. За разочарование на готвача, Леони предпочиташе простата храна — като, разбира се, под проста тя не разбираше евтина. Той се усмихна, припомняйки си как си поделяха сандвичите на алеята зад „Сера“. Сега Леони щеше да поднесе прясна сьомга и печен фазан, подходящ за сезона, а също и най-добрите зеленчуци, които можеха да се намерят на пазара, а Мосю бе осигурил пълни кошници екзотични плодове от парниците на неговия замък, които пристигаха два пъти седмично. Леони сама бе научила готвача как да приготвя провансалски татен. Но когато бе сама, тя ядеше предимно омлет.