— Във всеки случай — добави тя, — не забравяй, че си сключила сделка. Договор, ти ми каза. Мосю не се ли придържа към него? — Тя й подаде акциите.
Леони седна с въздишка, гневът я бе изтощил.
— Сигурно си права, Каро.
Тълпа елегантно облечени хора се бе скупчила пред театъра на улица „Роял“, докато се отдалечаваха по улицата, се смееха и си приказваха за шоуто, което току-що бяха гледали. Мосю даде знак на чакащия шофьор.
— Не, моля те, нека повървим — предложи Леони, — каква приятна вечер е.
— Много добре, както желаеш. Запазил съм маса във „Воазен“.
— Защо да не отидем в „Купол“? Там е пълно с интересни хора, художници и писатели.
— Харесвам „Воазен“ и мислех, че и ти го харесваш.
— Но ние винаги правим едно и също, ходим на едни и същи места — виждаме се с едни и същи хора. Никога не ме водиш някъде, където е по-различно.
— Глупости — той здраво я хвана под ръка и забърза по улицата.
— Във всеки случай, тук си толкова рядко…
Засмя се на мърморенето й. Знаеше, че е ядосана, защото той щеше да заминава за Ню Йорк.
— Мисля, че ще те напусна — каза тя, изпитвайки го.
Той продължи да върви.
— Разбира се, че няма — отвърна й после.
— Защо да няма?
— А защо трябва? Нима нямаш всичко, което искаш?
— Така ли? Така ли, Мосю? — Искаше й се той да й каже, че я обича. Кажи го… кажи го, пулсираха думите в съзнанието й.
Тя се спря, накара го да се обърне и да я погледне. Улицата с три платна бе оживена, ярко осветените кафенета бяха пълни с хора, заети с това да се забавляват. Във въздуха се дочуваше откъслечна музика, долавяше се някакво веселие.
— Вземи ме с теб в Ню Йорк — замоли го тя, — позволи ми да дойда с теб само този път… моля те, Мосю.
— Не мога да направя това, Леони.
Тя не си направи труда да пита защо. Отговорът бе винаги един и същ.
— Ще заминем на юг за няколко дни, щом се върна.
— Но не това искам аз — студено каза тя.
— Какво наистина искаш ти? — Погледът му я пронизваше, тъмен и неразгадаем.
Искаше да го принуди да се разкрие, да провокира някаква реакция у него, нещо повече от страст. Искаше да бъде обичана от него.
— Искам да бъда с теб. Обичам те, Жил.
Той извърна лице.
— Казах ти още в началото, Леони, не може да става дума за любов.
— Искам да имам дете.
За пръв път на лицето му се изписа истински гняв и той се втренчи в нея с искрящи очи.
— Това е най-глупавото нещо, което някога си казвала, Леони. Ти си ми любовница, а не съпруга.
Той слезе на бордюра и спря кабриолет. Тя начумерено се качи вътре. Думите се бяха появили просто така в съзнанието й, от нищото… и го бяха засегнали. Поне бе разгневен.
— Нямах предвид това — промълви тя в настъпилата тишина.
— Няма да го обсъждам — грубо отвърна той. — Ще кажа само едно. Моите деца са с майка си, моята съпруга… и това са единствените деца, които възнамерявам да имам. Онова, което е между мен и теб, е друго нещо.
Остатъка от път прекараха в мълчание, забравяйки за вечерята, заедно се изкачиха по стъпалата на тяхната къща и всеки се запъти към собствената си стая. Беби радостно се завтече към нея, тя я вдигна и я прегърна, за да почувства уюта на близостта й, но този път нямаше сълзи. Никога вече нямаше да пролива сълзи за Жил дьо Кормон. Припомни си собствените си смели думи, докато го чакаше да дойде във Вилата… „щеше да бъде самостоятелна жена“. Тогава го бе надиграла в собствената му игра и бе спечелила. Е, умори се да бъде покорната, чакаща Леони. Бе настъпило време за нещо друго.
Той бе спал в собствената си стая тази нощ и когато на другата сутрин тя се събуди, вече бе тръгнал за Шербур и за парахода, който потегляше към Ню Йорк в единадесет часа. Щеше да отсъства шест седмици. Шест дълги седмици, неспокойно си помисли тя. Какво ще правя?
23.
Марок седеше на една маса отвън в „Купол“ и чакаше Леони. Кафенето бе претъпкано и шумно, а сервитьорките с бели престилки безгрижни се суетяха край масите, балансирайки с метални подноси, върху които бяха кацнали бира и изцеден лимонов сок, бренди и кафе и някак си успяваха да не изпуснат нишката на всяка сметка, а парите чевръсто дрънчаха в малките чинийки, оставени специално за бакшиш. Тентата, опъната върху желязна рамка със завъртулки по края, го пазеше от неочаквания душ на дъжда, който бе накарал обедното небе да притъмнее. Леони се завтече към него, стиснала под мишница Беби, която отказваше да намокри лапичките си на дъжда.
Задъхана, тя изтръска дъждовните капки от косата си.
— О, Марок — целуна го по бузата Леони, — толкова се радвам да те видя.