Те се срещаха редовно, веднъж в седмицата, и обядваха в някоя бирария или в някое евтино кафене. Беше му казала в началото, че въпреки че е неин иконом, той е и неин приятел и те никога не трябва да забравят това. А той знаеше, че тя цени приятелството им като самия него. Тя му казваше всичко, изливаше сърцето си пред него, а той се грижеше за нея в къщата, наблюдаваше Мосю и се чудеше как може Леони да понася студенината му. В съзнанието на Марок тя бе затворничка в тази прекрасна къща, хваната в капана на луксозния живот… не точно от Мосю, а от собствените си потребности.
— Да си поръчаме сирене — каза тя, — и много хляб с коричка, а също и бутилка бяло вино… умирам от глад, Марок.
Неочаквано жизнерадостна, помисли си той и повика келнера.
— Изглеждаш щастлива днес — каза той и погледна мъжа, който тъкмо сядаше на съседната маса. Не можеше да се сети откъде му е познато лицето му, но нещо се въртеше из главата му.
— Мисля да замина във Вилата за малко — каза тя. — Искам да видя как изглежда градината и да сменя обзавеждането на кухнята там. Искам да облекча живота на мадам Френар. Имам страхотни планове за това, Марок, ще стане дори по-хубаво. Ще разширя терасата и ще направя стълбите по-широки, така че да е по-лесно да се стига до плажа, нали знаеш колко е трудно да се изкачиш по склона, за да стигнеш до къщата. О, забравих. Разбира се, ти не си я виждал. Е, скоро ще я видиш… и тогава ще бъдеш мой гост, а не мой иконом.
Радваше се да я види щастлива. Бе така умълчана през първата седмица, когато замина Мосю, не излизаше никъде, едвам слизаше от стаята си. А ето я сега, отново кипяща от енергия.
— Новите планове за къщата ли те ободриха така? — попита я той.
— Те и новият ми подход към живота. — Тя отчупи едно парче от франзелата и обилно го намаза с масло. — От днес започвам мой собствен живот, Марок. Вече няма да съм само „жената, която чака“ Мосю.
Той бе станал свидетел на всичките им битки, знаеше тайните й. Познаваше и Мосю.
— Надявам се, че няма да направиш нещо глупаво, Леони.
— Като например да си намеря любовник? — Тя закачливо му се усмихна. — Не търся специално, но… — после сви рамене.
— Леони, не можеш да направиш това! Не си ли се замисляла какво може да направи той, ако научи? — Марок се наведе през масата и хвана ръката й. — Чуй ме, Леони, той е опасен.
— Какво може да направи? Той ме направи независима жена… не може да ме изхвърли, защото къщата е моя, имам достатъчно пари, а и — уверено добави тя — мъже като Жил дьо Кормон не убиват любовниците си. Но не се тревожи, Марок, не си търся любовник. Просто ще използвам времето си по начин, който ми харесва. Не съм сигурна какво означава това, но се уморих от този измислен свят.
Тя с огорчение си помисли за това, че й липсва образование. Успяваше да навакса, благодарение на Мосю и на собствената си привързаност към книгите и вестниците. Сега можеше да разговаря за събитията на деня, да обсъжда новите романи или да критикува последното представление в операта или театъра — но се страхуваше, че никога няма да може да навакса онези пропуснати години през детството, когато е можела да научи много повече. Но сега разполагаше с време, а имаше и усет. Знаеше какво й харесва и дори да не умееше да се изразява като колежанка, словото й бе ярко и забавно.
— Иска ми се да можех да рисувам или да пиша книги или да пея… това е нещо реално. Но тъй като не умея нито едно от тези неща, може би поне ще съумея да помогна на онези, които ги могат. Има толкова изтерзани художници, които се нуждаят някой да купи работите им, а Мосю притежава достатъчно пари да бъде меценат. Може би дори ще открия собствена галерия…
Леони се носеше на вълната на ентусиазма и това изглеждаше напълно безобидно. Представи си се като меценат на съвременното изкуство — а и защо не? Имаше добър вкус и много пари.
— Трябва да вървя — тя го целуна за довиждане. — Отивам да видя новата изложба в галерия „Марешо“.
Тя закрачи с бърза стъпка надолу по улицата, а русата й коса се развяваше като знаме зад нея, елегантно облечена, красива жена, която караше хората да се обръщат, щом минеше покрай тях. Той се намръщи, когато мъжът от съседната маса хвърли някакви пари в чинийката и проправяйки си път в тълпата, изчезна в същата посока като Леони. Къде го беше виждал преди? Изведнъж си спомни. Обикновено седеше в кафенето на ъгъла на площад „Сен Жорж“, точно срещу къщата.
Леони бавно се разхождаше из галерия „Марешо“, вглеждайки се в картините на стената, като от време на време правеше справка в малкия каталог, който държеше в ръце. Нетърпелива към подобен бавен напредък, Беби дръпна каишката си от ръцете на Леони, подостри ноктите си о полирания под и се запъти към една огряна от слънцето ивица близо до прозореца. Подуши самотната единствена картина, изложена там, и й обърна гръб като безинтересна, после се сви на кравай, пъхна муцунка под опашката си и се унесе в тиха дрямка.