Ален Валмон гледаше развеселен как котката се намества пред неговото платно, забелязвайки дългата кадифена панделка, провесваща се надолу, с която завършваше тънката каишка от нещо като диаманти, опасваща врата й. Е, това създание не обезценяваше картината, всъщност то добавяше към нея едно допълнително усещане за чувственост… котката излъчваше същата необузданост като стопанката си. Той говореше с Марешо, но вниманието му бързо бе отвлечено от жената в другия край на голямата галерия.
Трябва да е богата, предположи Ален, докато я разглеждаше. Роклята й бе скъпа, а тя я носеше с безгрижие, издаващо много пари. Никакви бижута, косата, хваната с лента и силно опъната назад, разкриваше неочакван профил, не класическа красота, бе прекалено властен, за да се нарече така. Той анализираше чертите на лицето й с критичното око на художник… брадичката бе остра, скулите широки, подчертаващи дълбочината на очите. Това лице притежаваше прекрасни черти и някаква стаена жажда за общуване. Да, тя бе хубава, нямаше съмнение в това. Леони се извърна, за да разговаря с Марешо. Значи бе потенциален купувач… е, надяваше се да си купи някоя от неговите картини. Нуждаеше се от тези пари.
Той се излегна в креслото до прозореца и зачака Марешо да свърши; може би щеше да успее да го придума за един малък аванс, имаше нужда от бои, а и сметката в бар „Елзас“ набъбваше. Мосю Люсиен бе толерантен към клиентите си художници, но от време на време все пак трябваше да му плаща по нещо… на стените си вече бе окачил повече картини, отколкото имаше в болшинството галерии, и все дадени му вместо заплащане.
Леони не можеше да понася Марешо да виси над главата й като сега, предпочиташе да остане сама. Искаше й се да не бърза, още веднъж да разгледа картините, които бе харесала, а не онези, които той й посочваше като притежаващи особени достойнства. Искаше й се да разбере какво на нея й харесва. И освен това, подло си помисли тя, искам да хвърля още един поглед и на младия мъж.
Той се бе излегнал в креслото до прозореца, подпрял крака, обути в износени обувки, на друг стол и се наслаждаваше на слънчевите лъчи, които го напичаха. Изглеждаше отпуснат и напълно спокоен. Леони се завъртя по-наблизо, демонстрирайки престорен интерес към един малък неясен пейзаж… Надявам се, че няма да ми се наложи да купя това, за да се запозная с него, усмихна се на себе си тя, надзъртайки по-отблизо към измъчените дървета. Не съм сигурна, че си струва.
— По-добре погледнете картината до прозореца — каза Ален, без да променя позицията си. — Много по-добра е от тази.
Не беше очаквала да я заговори и се смути. Разбра го по начина, по който говореше, поколебавайки се отначало, а после с поток от забързани изречения:
— О, просто разглеждам. Исках да видя всичко.
— Онази до прозореца е моя и е най-добрата картина в този бастион на комерсиализма.
— Щом имате такова мнение за галерията, тогава защо излагате тук?
— За пари — той отвори очи и я погледна. — За пари, скъпа моя… за да може някоя богата дама като вас да се отбие и да ги купи, за да мога аз пък на свой ред да си купя още бои, малко вино и коричка хляб, за да нарисувам още картини, които да излагам в комерсиални галерии като тази. Аз съм типичен умиращ от глад художник. — Той бавно се изправи на крака и се поклони ниско. — Ален Валмон, мадам, на вашите услуги.
Леони го погледна предпазливо. Имаше някакво очарование в този висок изпит млад мъж с проницателни пъстри очи, които я караха да се чувства несигурна в себе си. Той не беше красив, не бе и елегантен — всъщност, ако се загледаше в изцапаните му с боя пръсти и брадясалото лице, не беше дори и сигурна, че е чист! Но бе привлекателен.
— Покажете ми вашата картина, мосю Валмон — предложи му тя.
— До прозореца е — макар че, струва ми се, котката ви привлича повече вниманието на посетителите, отколкото моята картина.
Беби се търколи по гръб и се протегна, излагайки на показ стройното си космато коремче и елегантните си лапички, а после обърна глава на една страна с чара на малка кокетка и това ги разсмя.
— Тя е като всички жени, които познавам — изкоментира той, — няма значение колко си ядосан, когато флиртуват с теб по този начин, всичко можеш да им простиш.
Леони избягваше погледа му и гледаше само в картината. Жена, лежаща в легло сред топка чаршафи — нежен гръб и къдрица коса — нищо повече, само няколко движения на четката, цветен покров, блед, но въпреки това събуждащ страстта. Платното бе интригуващо, не знаеше точно защо, наистина бе съвсем невинно.