— Много интересно — промълви тя, не знаеше какво да каже на един художник, който стоеше в очакване на нейната преценка. — Искам да видя и други ваши неща.
Той сви рамене и се обърна.
— Дадох на Марешо само това, за да може да казва, че е единствено и да иска повече пари.
Бе привлекателен този млад мъж. Тъмнокос, слаб и жизнен, с напрегнато изражение и очи, които сякаш всичко забелязваха, всеки детайл от лицето й, от тялото й.
— Искам да ви рисувам — неочаквано каза Ален.
— Да ме рисувате?
— Вие сте различна — харесвам чертите на лицето ви и извивката на гърба, начина, по който тялото ви се движи — като котка. Разбира се — добави той, — вие сигурно вече се досетихте, че рисувам само голи тела. Той следеше каква реакция ще се изпише на лицето й и се усмихна, щом тя се изчерви. Значи това богато момиче още можеше да се изчервява, невероятно?!
— Помислете — каза той, небрежно й махна с ръка и се запъти към вратата. — Марешо има адреса ми.
Леони отново погледна изящната картина до прозореца. Бе смущаваща, но не можеше да разбере защо.
Тя се приближи до бюрото и каза на мосю Марешо, че ще я купи, без дори да попита за цената.
— А и между другото — небрежно добави тя, докато попълваше чека, — най-добре е да ми дадете адреса на този младеж. Имам една поръчка за него.
Площад „Мирабо“ не се оказа мизерен, както бе очаквала, нито пък западнал. Просто бе измъчен от грижи, потънал в бедност с половината от своите обитатели — почтени хора, и другата половина — художниците, водещи бохемски начин на живот. Изведнъж на Леони й се прииска да не беше си обувала белите обувки, изглеждаха толкова чисти, толкова нови и не на място. Тя припряно свали белите си ръкавици и ги скри в чантичката си, преди да почука на вратата. Не получи отговор и запристъпя нервно от крак на крак. Разбира се, че не трябваше да идва и разбира се, че нямаше да се съгласи да я рисува, но искаше да му помогне и бе харесала картината. Беше я подпряла на масичката до леглото си и я бе разгледала внимателно на светлината на лампата. Бе по-сложна, отколкото й се стори отначало, изисквало е да се нанася слой след слой от четката, за да се постигне усещането за забуленост, а момичето изглеждаше толкова убедително живо, макар да бе отпуснато. Искаше й се да види още негови неща, може би да купи и други.
Тя отново почука.
— О, за бога, влизай, ако ще влизаш — вратата е отворена.
— Здравей — извика тя и надзърна вътре, — аз съм. Леони Бахри. Запознахме се оня ден при Марешо.
Той не откъсна поглед от платното, което грундираше.
— Можеш да разгледаш, ако искаш. Ще ти обърна внимание, когато свърша с това.
Тя огледа голямата гола стая. Варосаните стени бяха изцапани с боя, използваше ги вместо палитра и ги бе украсил с много платна. Големият прозорец на отсрещната стена пропускаше хладна сивкава светлина през мрачните си стъкла и тя с усмивка се зачуди дали това бе причината, поради която платната му създаваха това особено усещане за забуленост. Въздъхна доволно, тази стая напълно съответстваше на романтичната й представа как трябва да изглежда ателието на един опитващ се да извоюва своето място млад художник. Харесваше миризмата на бои и разредител, купчините платна, скиците, направени набързо и после захвърлени настрана. Тя се почувства по-смела и започна да обикаля из стаята и да разглежда платната, някои завършени, други започнати и изоставени. Вълнуващо бе да гледа тези оживели картини, твърде различни тук, а не изложени на стените в галерията. Почувства и себе си различна тук, в тази стая, която притежаваше жизнена сила… жизнена сила, липсваща на нейните стаи, в нейния живот. Отново се вгледа в картините. На всички бяха нарисувани жени, мрачни нетипични красавици, рошави и неглиже по женски — лежащи в неоправени легла в малки тъмни стаи… имаше нещо особено в голотата им, тя го усещаше, излъчваха вибрации, заредени със сексуална енергия, на току-що консумиран или предстоящ любовен акт. „Дали изглеждам като тях за Мосю?“, мимолетно се запита тя.
Почувства върху себе си погледа на Ален и също го погледна, повдигайки въпросително вежди, докато той я попиваше от главата до петите.
— Да приема ли, че работите ти са автобиографични? — попита тя.
Ален отметна глава назад, избухвайки в смях.
— Всички са момичета от този квартал, някои са професионални модели, други — просто наминават.