Леони се обърна към картините. Всички бяха на момичета като нея преди — бедни, но привлекателни. Работещи момичета… тя не ги обвиняваше, че приемат онова, което може да им предложи Ален Валмон. Животът с него, помисли си Леони с известна завист, макар и сигурно за кратко — само докато ги нарисува, — трябва да е интересен и истински. В Ален имаше нещо земно, което бе много привлекателно.
— Бих искала да ме нарисувате, мосю Валмон — каза тя. — Разбира се, ще ви платя. Но искам портрет точно като тези.
Той избърса ръцете си в един мазен парцал.
— Вие сте купили картината ми от Марешо?
— Да.
— Добра е. Някой ден ще струва нещо. А дотогава, разбира се, той ще ви взима много повече. Тази ще е по-евтина.
— Искам да бъде голяма картина — запротестира тя.
— Размерът няма нищо общо с качеството, нали знаете — каза той язвително — Не рисувам тази голота, която предлагат в баровете на евтините игрални зали.
— Съжалявам, нямах предвид това, разбира се… вие ще решите какво да рисувате.
— Леони Бахри, ще рисувам точно онова, което виждам.
Отначало бе трудно, защото Леони се оказа изненадващо срамежлива, за да свали дрехите си. Тя стоеше зад параван и се показа едва когато Ален нетърпеливо я повика, облечена в роба от мек сив кашмир, която я покриваше от врата до глезените като одежда на монах, макар и да очертаваше формите й. Това бе може би най-сексапилното облекло, което той можеше да си представи, макар очевидно тя да го бе сложила поради точно обратната причина.
Той я сложи да седне на един стол и скицира лицето й, а тя притискаше края на робата към шията си, загледана безизразно през прозореца, докато накрая побеснял той захвърли въглена на земята.
— За бога, къде си? — попита я Ален.
Тя го погледна загрижено.
— Нещо лошо ли направих?
Тези продълговати кехлибарени очи и горната устна, издаваща унесеност — и той започна бързо да ги скицира отново.
— Не говори и гледай към мен — ето така.
Най-сетне имаше нещо на хартията — просто един поглед, но това беше начало.
— Дори малко отпусни робата, покажи едното си рамо.
Леони чинно нагласи края на робата край рамото си, но Ален я дръпна така, че разголи чувствено едната й ръка, откривайки и малко от извивката на гърдите. Наклони главата й така, сякаш го гледа през рамо, лукаво, с наведена надолу брадичка… Съвършено… улови изражението с бързи щрихи, замазвайки ги с пръст, за да омекоти линиите.
— Сега свали робата — каза той, приближи се до разхвърлената маса и си избра четка. Предпочиташе да рисува тялото й с водни бои.
Не можеше да направи това. Шокирана, тя осъзна, че се е събличала само пред двама мъже в живота си, и то такива, с които бе правила любов. Този мъж хладнокръвно и безстрастно искаше от нея да застане гола пред него и тя не можеше да го направи. Беше си мислила, че всичко ще е толкова лесно, че само ще лежи на леглото, докато той я рисува. Не бе помисляла за това.
— Е? — Ален вече бе намокрил платното и нямаше търпение да започне.
Тя стоеше вцепенена пред него, плътно загърната с робата.
— Съжалявам, мосю Валмон — тихо каза тя, — но не мисля, че мога.
Той захвърли скицника на пода.
— По дяволите — изкрещя й, — губиш ми времето. Защо? Защо не можеш да си свалиш дрехите? Трябва да си го правила за много други мъже!
Леони се отдръпна, потресена от забележката му.
— Какво искате да кажете? — погледна го тя ядосано.
— Знаеш какво искам да кажа! Под тази роба има тяло и аз няма да съм първият, който го е виждал.
Тя се обърна, пресече стаята, стигна до паравана и ядосано го изрита, но вече бе много късно, когато си спомни, че е боса.
— Ох, ох, по дяволите!
— Това ще те научи да си сваляш робата, когато си в моето ателие, глупава жено. Единственото, което исках да правя, бе да те рисувам!
Леони бързо сграбчи дрехите си, преди той да успее да стигне до нея, трескаво започна да закопчава блузата си и да дърпа и навлича полата си. Той дружелюбно се надвеси над паравана и я видя как напъхва краката си в обувките.
— Имаш големи стъпала — каза й с приветлива усмивка, — но предполагам, всяка богиня си има по един недостатък.
Гневът му изглежда беше преминал толкова бързо, колко се бе появил, но тя още го гледаше предпазливо. Бе небръснат, облечен в синя работническа риза, оплескана с боя. Бе запретнал ръкавите й и тя забеляза, че ръцете му бяха покрити с мъжествени черни косми.
— Леони Бахри — каза той, — струва ми се, че онова, от което се нуждаем ти и аз, е един хубав отпускащ обяд. Чаша вино, малко пай с гълъбово месо… знам страхотно място.