Разбираше и това бе страхотно… харесваше й — да позира за него, да се показва, както й кажеше, да влага и нещо от себе си — провокативен блясък в очите, извиваше гръбнак, така че да изпъкнат гърдите й, повдигаше гръдния кош, докато коремът й се превърне в една опната съвършена линия. Тя трепереше от вълнение, а той я рисуваше, долавяйки ужасната й възбуда. А после я любеше.
Прекарваше почти цялото си време с него, пристигаше в осем всяка сутрин и се мушваше в леглото му с прегръдки, целувки и смях, носеше му плодове и сирене за закуска. Криеха се голи под чаршафите, отхапваха от прасковите и облизваха сока по брадичките си, бъбрейки си жизнерадостно за приятелите от кафенето, а после той я любеше или пък ужасно му се искаше да се захване с картината, но и в двата случая тя бе щастлива. Макар че не знаеше дали е толкова щастлива, когато позира… той най-накрая успяваше да я нагласи, протегната на леглото, покрита само с оскъдно парче бронзова кожа, взето на заем от един приятел.
— Ти си животно — казваше той — и аз възнамерявам да те нарисувам по този начин.
Леони се страхуваше да си представи резултата, а той не й разрешаваше да поглежда. Отмяташе тежката си коса напред, а после назад, така че да се разроши и да се разпилее по раменете й, покривайки част от гърдите й, търкаляше се на една страна като някоя доволна котка след хубаво ядене, протягаше дългите си крака. Не бе трудно да стои гола пред него сега, смееше се, когато позираше, докато възбудата им станеше прекалено голяма и тя го придърпваше над себе си.
Понякога, мислеше си тя една вечер, когато седяха в кафенето, ми се струва, че това е, което ми харесва най-много. Обичам оживлението и врявата, специалитета на деня и младото червено вино, а също и приятелите на Ален. Те я бяха приели като новото момиче на Ален и тя имаше усещането, че принадлежи. Леони винаги бе искала да принадлежи. Понякога се вмъкваше там сама и споделяше чаша „Перно“ с мосю Люсиен, който винаги се радваше да я види, защото тя дискретно бе платила неуредените им сметки и за пръв път дъската зад бара бе неизписана.
Каро бе чакала Леони целия следобед, кръстосвайки хубавия салон и взирайки се тревожно през прозореца. Най-сетне чу стъпките й и се завтече да я посрещне. В семпла синя рокля, с разрошена от вятъра коса, Леони имаше излъчване на жена, която се е наслаждавала. Тайнствен блясък се долавяше в очите й, когато поздрави Каро.
— Външния ти вид може да означава само едно нещо — простена Каро, — намерила си си любовник.
— Не е това, което си мислиш — отбранително започна Леони.
— Леони, не разбираш ли, че Мосю ще те убие, ако разбере?
Леони сви рамене.
— Няма да разбере, Каро — уверено отвърна тя. — Имам отлично алиби. Той рисува портрета ми.
— Много забавно. Винаги съм смятала, че художниците се нуждаят от достатъчно светлина, за да работят, освен ако, разбира се, твоят художник не работи на лунна светлина.
— Е, естествено, след това вечеряме и пийваме по нещо — но винаги с неговите приятели. Никога не сме сами.
— И ти никога не си сама с него в ателието?
— О, да… разбира се, Каро. Разбира се, че там сме сами — разсмя се тя при вида на уплашеното лице на Каро. — Не мога да се въздържа — продължи триумфиращо. — Мосю винаги е казвал, че съм необуздана жена. А Ален е… о, Каро, различно е от това с Мосю. То е… то е много приятелско. То е просто… забавление — неубедително добави тя, — това е всичко.
— Мосю се връща следващата седмица — каза Каро — и те съветвам портретът ти е да завършен дотогава, в противен случай, страхувам се, ще имаш неприятности. Моля те, внимавай, Леони. — Тя постави ръцете си на раменете на нейната приятелка и я прегърна. — Обичам те, знаеш това, и не искам нищо лошо да ти се случи.
— Какво например, Каро? Нищо лошо няма да ми се случи, обещавам ти. За мен това бе нещо хубаво. Чувствам се по-добре. Дори с нетърпение очаквам Мосю да се върне… въпреки че ще ми липсват вечерите в кафенето — с тъга добави тя.
— Имам нужда от още няколко дни да го довърша — каза Ален, застанал зад платното, оглеждайки го критично.
Тя провеси крака от леглото и се приближи до него.
— Нека да погледна, моля те? — замоли го. — В края на краищата, аз съм тази, която позира — това е моята картина.
Той изтри четката си в парцала и сви рамене.
— Погледни тогава.
Изненадана се втренчи в изрисувания образ. Все пак бе нейният, протегната в цял ръст, с ръце отпред и брадичка, облегната на раменете, загледана унесено някъде извън платното през кичура коса, който леко закрива гърдите й и чудесно си подхожда с малкия триъгълник, показващ се над извивката на крака. Светлината бе необикновеното тук; картината притежаваше нещо като златист блясък, особено излъчване, като че ли слънцето бе пропълзяло в някое сенчесто място, оставяйки след себе си снопове златиста светлина, обгръщащи тялото й в мистерия, в бледи цветове, нанасяни с кратки нежни движения на четката, докато се бе превърнало в нещо повече от портрет на хубава жена, в прозрачно приказно създание от друг свят.