Както обикновено, седеше боса на терасата, косата й бе вързана назад с един шал, а полата — запретната над коленете, в скута си държеше купа, в която лющеше грах.
— Каква идилична картинка — каза той с усмивка.
Тя вдигна поглед, като чу гласа му. Той се усмихваше. Спомни си какво й бе казал веднъж Алфонс: „Той се усмихва само когато печели.“
— Здравей!
Леони продължи да лющи грах.
— Това за вечерята ли е?
— Ако останеш за вечеря.
— Веднъж ми беше обещала, че ще ми опечеш провансалска гозба с патладжани… защо не спазиш обещанието си тази вечер?
Тя го погледна изненадана:
— Би ли искал?
Той събу платнените си еспадрили и седна до нея на стъпалата. Вдигна една шушулка, разтвори я и изсипа малките жълто-зелени грахчета в устата си.
— Пускай ги в купата — каза му тя.
Той хвана ръката й.
— Знам. Леони?
— Да.
— Нека да бъдем приятели. Липсваше ми. Затова бях така нещастен… не ме питай защо, но не можах да ти го кажа по-рано. Искаше ми се. Но го казвам сега. Липсваше ми по време на това пътуване.
Тя го погледна, подозрителна към внезапната промяна. Какво ли се бе случило в Париж? Дали не бе направил някой решителен делови удар? Повален съперник или придобита нова компания? Но това не би могло да бъде единствената причина за подобно въодушевление. Или сега се опитваше да я подкупи с думи вместо с диаманти? Тя остави купата пред себе си на стъпалата и се приближи до него.
— Защо не си ми го казвал преди?
— За мен не е лесно, Леони.
Тя се изправи, изтърси полата си, а той се наведе и целуна глезена й, обгръщайки го здраво с ръка, стискайки го с пръсти, докато я заболи.
— О-о — извика тя и се засмя, накуцвайки.
— Исках само да разбереш, че ми принадлежиш — каза й той, — и, Леони…
— Да.
— Донесох шампанско.
Тя се усмихна и въодушевена влезе в къщата. Може би този път всичко щеше да бъде наред.
Вечеряха на терасата, осветени единствено от луната и една свещичка с равен пламък, непотрепващ от бриза. Той говореше за колите си, разпалвайки се да описва в подробности двигателите и дизайна, както и за пътуванията си, развеселявайки я, забавлявайки я с някогашния си чар. Сега знаеше защо го обича — обичаше тази негова страна… а и той бе толкова привлекателен. Разхождаха се по плажа, нагазиха във водата, по-студена, отколкото някой от тях бе очаквал и скрити в извивката на носа, той най-накрая я люби, бавно и обмислено, повтаряйки й, че е негова, докато тя изкрещи, че го обича.
25.
Мъжът бе почти невидим, бе толкова обикновен — един от милионите, които изглеждаха точно като него — с кестенява коса и малки рошави мустаци, облечен в кафяво. Минаха седмици, преди Марок да осъзнае факта, че вижда този човек почти всеки ден и макар че очевидно не бе богат, той нищо не работеше. Висеше по цял ден в кафене „Сен Жорж“ на един от ъглите на площадчето или пък седеше на някоя пейка в градинката, преструвайки се, че чете вестник, но винаги така, че да не се набива на очи. И когато Марок отново погледнеше към него, вече си бе тръгнал. Това ставаше винаги когато Леони излизаше от къщи. Днес Марок се канеше да разбере защо.
Облечен така, че да не се набива на очи като своята жертва, той седна през четири маси в кафенето и си поръча кафе, без да изпуска от очи мъжа. Той четеше вестник и се прозяваше, очевидно не бързаше за никъде. Марок знаеше, че Леони ще излезе от къщи в десет часа, дотогава оставаха пет минути. Келнерът се появи с горещ кроасан в една чинийка и кафе, мъжът остави вестника си настрана и започна да маже кроасана с масло, точно тогава Леони се показа на входа на къщата. Проклинайки я, мъжът си отчупи голямо парче от кроасана, натъпка го в устата си, хвърли някакви пари на масата и хукна надолу по улицата след нея. Спря едно такси и се качи в него точно когато Леони завиваше зад ъгъла на площадчето.
Значи така. Мосю следеше Леони. С известен страх Марок си спомни за посещенията й при художника… не, Мосю се бе върнал още преди няколко седмици и всичко си бе както обикновено. Той тревожно се взря в кафето. Щеше да й каже, разбира се, но какво щяха да правят?
Леони с лекота се изкачи по познатото прашно стълбище към ателието и почука на вратата.
— Отвори ми — извика тя нетърпеливо, — аз съм.
Но не получи никакъв отговор.
— Ален!
Тя натисна дръжката, но вратата беше заключена. Остана изненадана, той никога не заключваше. Бързо заслиза надолу по стълбите, пресече калдъръмената улица и влезе в бар „Елзас“.
Мястото си беше все същото, големите прозорци пак бяха запотени, а старците в ъгъла още играеха на домино. Те й кимнаха любезно, щом я разпознаха. Тя бързо се огледа наоколо. Ален не беше там, нямаше и никой от неговите приятели. Още бе рано, те сигурно нямаше да се появят преди дванадесет. Мосю Люсиен я поздрави от обичайното си място зад цинковия тезгях.