— Мосю Люсиен… виждали ли сте Ален? Бях в ателието му, но то е заключено.
Той я погледна изненадано. Да не би Ален да беше заминал, без да й каже? Би било много непочтено, не бива човек да се отнася по този начин с такова хубаво и великодушно момиче като нея.
— Мислех, че трябва да знаеш — каза той. — Ален замина за Лондон преди няколко седмици.
— За Лондон!
На Ален му бе провървяло… някакъв англичанин галерист видял негово платно при Марешо и отишъл в ателието да го купи. Бил толкова впечатлен от таланта му, че му предложил да направят изложба от негови картини в Лондон. „Всъщност, госпожице, предложил на Ален да му стане меценат — уверил го, че ще му осигури ателие и всичко, което му е необходимо и че ще продава картините му в своята галерия. Но настоявал Ален да се премести в Лондон за една година — това бил единственият начин да продължи работата си, казал той. Ален бил развълнуван от неочаквания си късмет… същата вечер имаше такова празненство, госпожице. Съжалявам, че сте го пропуснали.“
— Но как толкова внезапно, мосю Люсиен? — плахо попита Леони.
Той сви рамене, разтваряйки ръце в недоумение.
— Ех, госпожице, такава е тя съдбата. Една картина може да промени живота на човек.
Леони надмогна егоистичното чувство на съжаление за загубата на Ален и за щастливото време, което бяха прекарали заедно.
— Радвам се, че му се е отворила такава прекрасна възможност — промълви тя. — Може би портретът ми един ден ще струва скъпо. Той не ви ли го остави, мосю Люсиен?
— Доколкото знам, госпожице, взе всичко със себе си — просто опакова всичко на следващия ден и замина. Стана много бързо — преди да е променил решението си. — Мосю Люсиен се засмя при мисълта за подобна глупост. — Като че ли Ален би могъл да отхвърли такова предложение.
Леони слезе от стола си пред тезгяха.
— Предполагам, тогава го е задържал.
Може би все пак го е задържал, помисли си тя, спомняйки си Мосю.
Тя бавно закрачи надолу по мрачната уличка, която не й изглеждаше толкова мрачна, когато бе част от нея заедно с Ален и неговите приятели. Някак си те й придаваха колорит и я оживяваха. Сега пак си беше сива… една мрачна уличка в беден квартал. Мъжът бе там, присъстваше незабележимо в кафявия си костюм, който почти се сливаше с мрачния фон, невидим за нея.
— Разбира се, че е способен на това, Леони — разгорещи се Каро. — Нали ти казвах още отдавна? Мосю е способен на всичко! Освен това е хитър — никога няма да направи нещо демонстративно, ти просто няма да знаеш какво да очакваш.
— Но да ме следи, Каро! Как е могъл да го направи? О, иска ми се Марок да греши.
Не й се щеше да повярва в това.
— Той не греши, Леони. Разбира се, ако не беше започвала тази глупава връзка, нямаше да има за какво да се притесняваш. Онова, което не знаем, е кога е започнал да те следи — и защо! Не смяташ ли, че има нещо странно във внезапното изчезване на Ален, Леони? В това, че така неочаквано му е провървяло, че е имал този шанс — шанс, който би могъл да се превърне в реалност само ако замине за Лондон. Ако се махне оттук…
Леони се втренчи в нея потресена. Не можеше да бъде!
— Не вярвам — възпротиви се тя.
— Не вярваш, защото не искаш да вярваш. Дори само Мосю да те е заподозрял за тази афера — да не смяташ, че нямаше да намери начин да се отърве от него? Той се занимава само с бизнес. Разбира от какво се нуждае всеки, осигурява му го, а после му го отнема. Алфонс е прозрял неговия начин на действие. Винаги е успешен.
Леони са разсмя.
— Тогава се радвам, че поне Ален има някаква полза от моята глупост — каза тя. — Винаги съм искала да бъда меценат!
— Леони — разгневи се още повече Каро. — Изглежда, не разбираш положението си. Вярвам, че ако Мосю знае със сигурност за връзката ти с Ален, може да те убие или него, или и двама ви.
— Никога не би го направил — Леони бе твърде сигурна в това. — И знаеш ли защо? Не заради мен — заради децата си. Той има двама синове, Каро и те са винаги на първо място. Не би позволил нещо да опетни името им, не бива да има и намек за скандал. Мари-Франс дьо Кормон ще се погрижи за това. Както и да е, ако го забавлява да ме шпионира, тогава нека го прави. Отсега нататък животът ми ще бъде безупречен.
— Надявам се — въздъхна Каро.
Бе странно усещане да знае, че е следена. Сега, когато си даваше сметка за това, като че ли винаги забелязваше мъжа, постоянното му присъствие навсякъде — дори и само с крайчеца на окото си, как е скрит зад вестника, как чака в някое такси или безцелно се мотае по улицата. Някой път я обземаше желание да спре и да му каже къде отива — това толкова би улеснило нещата… ала друг път я изпълваше горчив гняв. Искаше й се да се изправи срещу Мосю и неговия шпионин, да му покаже колко жалко е това, колко непочтен и слаб е той. Но как би могла? Чувстваше се виновна. Подобен скандал би повлякъл след себе си втори — заради Ален, — а тя не искаше това, не и сега, когато нещата вървяха така гладко.