— Да, но какъв омлет ще си избереш — с черен хайвер, с пушена сьомга или с трюфели? Или пък с пикантни подправки?
— Трябва да тръгвам веднага след вечеря — погледна часовника си той. — Всъщност след половин час.
Тя се зачуди какво не беше наред — сигурно децата?
— Мосю, нали децата не са болни?
— Не, не са. Реших известно време да учат в Америка. Заминават с мен следващата седмица. Както и майка им.
— Майка им ли? Тогава… — тя не можа да довърши изречението.
— Точно така, скъпа моя. Страхувам се, че ти няма да можеш да дойдеш. Може би следващия път.
Леони усети как се разтреперва отвътре, като че ли кръвта й потрепера във вените.
— Можеш и да не да оставаш за вечеря — каза тя със съвсем тих глас. — Сигурна съм, че имаш да вършиш по-важни неща.
— Съжалявам, че те разочаровах, Леони, но както виждаш, нямам избор.
— Не желая да го обсъждаме повече. Очевидно животът ти тече и без мен.
Тя напусна стаята като сива сянка, а плитката й се поклащаше отзад.
Погледът му излъчваше студенина, докато я наблюдаваше как се отдалечава. Бих могъл да ти простя почти всичко, Леони Бахри, мислеше си той, спомняйки си Ален Валмон, но не съвсем всичко. Всеки един от нас трябва да изтърпи наказанието си.
Леони го чу, че си тръгва. Безцелно заслиза по стълбите и надзърна в трапезарията. Така примамлива бе масата за двама, на която бяха поставени любимите й чаши от тънък кристал и съдовете от обикновен порцелан, избран нарочно от нея, защото знаеше, че той го предпочита. Гневът й избухна неочаквано, разкъсвайки я, поглъщайки я… с едно замахване на ръката тя помете съдовете и масата остана празна сред трясъка на разбиващо се стъкло и порцелан. „Леони Бахри, проехтя викът й в настъпилата тишина, не си родена, за да бъдеш любовница на някой мъж!“
На другия ден тя избяга на юг. Със себе си взе само Беби и едно куфарче, в което набързо бе събрала най-необходимите си дрехи.
Разтревожен, Марок я изпрати до перона, където влакът вече вдигаше пара и пуфтеше, приготвяйки се за пътуването.
— Но, Леони, какво да му кажа? Ще се върнеш ли?
Този път бе наистина сериозно, усещаше го по поведението й. Тя бе овладяла гнева си, но той клокочеше в нея като вулкан, готов да изригне всеки момент.
— Никога вече не искам да виждам Мосю. Каро ме предупреди за начина му на действие — той обещава на хората точно онова, което най-много им се иска и после им го отнема. Така постъпи и с мен, Марок — разбра какво бих искала най-много и после ми го отне. Той ме измъчва… как мога да живея с такъв човек!
— Леони — потупа нежно ръката й той. — Ти винаги си се връщала преди. Това се е случвало много пъти… прилича на някаква игра, която играете вие двамата.
— Наистина ли, Марок? И аз ли имам вина?
Може би. Но нейната вина бе човешка слабост.
Тя забеляза онзи мъж, когото презираше, да се появява като сянка на перона.
— Във всеки случай, той със сигурност ще научи къде отивам — горчиво промълви Леони. — Шпионинът ще му изпрати доклада си по телеграфа веднага щом замине влакът. О, Марок — силно го прегърна тя, а сълзите й потекоха, — бедата е, че аз го обичам.
Беби започна да вие със зловещо гласче, Леони я вдигна и я прегърна успокоително.
— Сигурно е от парата — каза тя. — Влакът я плаши.
После се показа от прозореца на купето и подаде ръка на Марок.
— Кой би могъл да си помисли, Марок, когато ти и аз станахме приятели, че животът ни така ще се промени?
— Животът още не е свършил, Леони — отвърна той, а влакът бавно потегли.
26.
Беби се бе излегнала на слънце върху покрития с теракота перваз на прозореца, разтапяше се на топлината му и мързеливо протягаше лапа, щом някоя пчела преминеше пред погледа й. Леони бе навън, садеше растения в градината си на склона. Бяха там вече почти два месеца, всеки ден тя ставаше със слънцето, копаеше, търмъчеше, плевеше и засаждаше. А вечер, когато слънцето слизаше ниско над хоризонта, поливаше градината си, изпълнена с нежност към всяко едно от безценните си растения. „Ще видиш един ден, казваше тя на Беби, ще стане красива градина и аз ще съм я създала.“
Мосю Френар бе терасирал склона надолу чак до плажа, двамата заедно бяха обмислили плановете и начертали скиците, тя знаеше точно какво иска — един ред сенчести дървета на запад, един басейн в онази част на носа, която се извиваше покрай плажа, с пейка отстрани, така че на залез слънце да може да посяда на нея под палисандровото дърво и да съзерцава басейна и морето. Бе засадила палми и жасмин, юка и олеандри. Обичаше ги всичките.
— Нищо не ми е донесло по-голямо удовлетворение през целия ми живот — каза тя на мосю Френар, докато почистваше ръцете си. — Погледнете — показа му ги после, — имам кал под ноктите и мазоли от копаенето. Аз съм жена за полето, мосю Френар. Връщам се към селските си корени.