Вечерта бе толкова изтощена, че заспа като новородено, без да сънува или да се тревожи. Достатъчно се бе измъчвала през деня. През целия ден. Наум за кой ли път отново преживяваше сцената с Мосю, чудейки се защо? Защо той постъпи така? Защо винаги постъпваше така? В едно нещо бе сигурна: че не иска никога вече да го вижда. Или може би щеше да е най-добре да му каже, че го мрази, че той е чудовище и на нея й се иска да му извади очите… да го рита, да го хапе, да го заболи! Как е могла да го обича?
След няколко седмици първоначалната болка премина и тя се хвърли в работата; така поне бе дисциплинирана и удовлетворена — в края на всеки ден можеше да види резултатите от труда си, всяка седмица растенията й бяха пораснали още и градината разцъфтяваше.
Нямаше никаква вест от Мосю и не знаеше дали се е върнал или е още в Ню Йорк с жена си и децата. Пък и това не я засягаше вече. Тази част от живота й бе приключила.
Отново бе станала селско момиче, не ходеше дори до Монте Карло или Ница. Вилата бе истинско убежище. Спокойствието, което винаги бе усещала в нейната гостоприемна топлина, й създаваше уют и чувство за сигурност. А и бе сигурна в едно нещо — нямаше го мъжът с кафявия костюм. Мосю Френар проверяваше всеки ден и я уверяваше, че в селото не се навъртат никакви непознати. „Ако някой странник се мотае наоколо, ще си личи като бяла врана“, успокояваше я той. „Познавам всички по нашия край. Мястото не е подходящо за шпионин, мадмоазел Леони.“
Леони изправи гърба си, който я наболяваше, и огледа пътечката, водеща към градината и надолу към скалите, където обичаше да се къпе. Тя сама я бе изкопала и изравнила, а после я покри с отчупени парчета скални плочи и непотребна теракота, образуващи странна комбинация от форми и цветове, допълнена от гладки морски камъчета, събирани по плажа. Небето непрекъснато се смрачаваше, дори проблясна светкавица. Тя бързо събра инструментите си, почисти лопатката със снопче трева и избърса ръцете си в памучната пола, която си бе купила в селото Сен Жан. Беби оживено се спусна към нея, надявайки се, че е време за разходка.
Избоботи гръмотевица, над водата отново проблясна светкавица, осветявайки платното на малка лодка, поела курс към брега. Не се долавяше полъх на вятър, платното й висеше отпуснато под страховитото пурпурно небе и тя напразно се опитваше да изпревари идващата буря. Леони тревожно наблюдаваше скалите от склона, чудейки се дали ще успее. Внезапно нова светкавица разцепи водата, появи се вятър и заваля, морето заблъска лодката към скалистия нос. Тя се затича надолу по склона към плажа, почти не различаваше нищо през пелената на засилващия се дъжд, спусна се към скалите, отмятайки назад мократа си коса, докато с мъка се добра до мястото, където щеше да бъде изхвърлена лодката. Почти бе стигнала, когато я видя, заседнала в пясъка между скалите. Никой не се виждаше на борда и Леони загрижена се загледа натам. Дали не бе изхвърлен в морето? Морето кипеше и се пенеше, обливайки краката й, набодено гневно на шишовете на светкавиците и дъжда, с нищо не напомняше за обичайното си синьо спокойствие.
— Има ли някой тук?
Една глава се подаде иззад платното.
— Идвам при теб след минутка — просто се опитвам да сваля проклетото платно, преди вятърът да го е накъсал на парченца.
Леони се облегна на една скала с облекчение, коленете й се подкосиха.
— Помислих си, че сте мъртъв.
Иззад платното се разнесе смях.
— Какво, аз ли? Никога. Попадал съм в много по-страшни бури от тази — а и с по-малка лодка. Готово.
Той скочи от палубата на пясъка и удовлетворен огледа онова, което бе направил.
— Добра работа свърших, нали? Забелязах тази ивица пясък от ей там и разбрах, че това е единственото място, накъдето мога да се отправя — и успях, преди да ме е настигнала бурята. — Той се обърна към нея усмихнат. — Но ти благодаря за загрижеността.
Бе млад — вероятно на нейната възраст — и измокрен като нея. Косата му бе прилепнала към главата и от нея капеше вода. Леони избухна в смях.
— Каква ли гледка сме и двамата — каза тя, надигайки се с усилие.
Той й подаде ръка за помощ.
— Е, щом те има теб, тогава наоколо трябва да има храна и подслон — или може би това е пустинен остров? Не знам дали ме бива да строя колиби от палмови листа и да събирам плодове, за да те нахраня.
Тя се засмя.
— Няма да се наложи — горе на склона има една вила.