— Прекрасно. Лодката ще бъде в безопасност тук, докато отмине бурята. — Той отново провери плавателния съд, за да се увери, че е на сигурно място. — Небето още е като при буря.
Леони го гледаше с любопитство. Той бе действен, способен. Знаеше какво прави. Нямаше защо да се тревожи за него.
— Да вървим.
Той я хвана за ръка и те заедно се заизкачваха по хълма, стигнаха разсмени и задъхани върха, преджапаха през калта в градината и се озоваха на терасата, където седнаха за малко, за да си събуят обувките.
Той погледна с одобрение Вилата.
— Не бих могъл да корабокруширам на по-добро място. Смяташ ли, че ще се намери една стая за мен?
— Да, смея да кажа — отвърна тя. — Ще съобщя на мадам Френар за вас.
— Значи ти работиш тук? Фантастично — оказва се, че бях спасен от хубавата слугиня във вилата. Трябва да напиша песен за теб.
— Почакайте тук — каза тя, оставяйки го целия мокър в коридора. — Ще ви донеса кърпи и сухи дрехи, а после ще ви покажа вашата стая.
В кухнята тя обясни на Френар за неочаквания им посетител и се върна няколко минути по-късно с няколко пешкира, чифт работнически панталони и една стара синя риза.
— Няма да са ви по мярка — усмихна му се тя. — Мосю Френар е по-дебел от вас и по-нисък.
— Стават — жизнерадостно отвърна той. — А сега ми покажи пътя, хубава слугиньо.
Леони му показа стаята и бързо отиде да се преоблече. Чудеше се как ли изглежда той, когато е сух и хвърли един поглед към собственото си отражение в огледалото, изпръскана с кал, с мокра от дъжда чорлава коса, и се засмя. Нищо чудно, че я бе взел за прислужница тук.
Тя се изкъпа набързо и се преоблече с чиста памучна пола и мека бяла блуза, на която зави нагоре ръкавите. Избърса косата си, сплете я хлабаво и отиде да помогне на мадам Френар в кухнята. Беше време за вечеря, а Вилата имаше гост. Първият им гост. Това бе вълнуващо.
Шарл д’Орвил пристегна чудатите сини панталони в кръста и с усмивка нави крачолите им — като му бяха къси, поне да изглеждаше нарочно, а не да се ветреят около прасците му. Платнените обувки, които носеше на лодката, още бяха мокри, така че се налагаше да се разхожда бос. Надяваше се, че няма да имат нищо против. Той хвърли един поглед на малката стая, гледаща към бурното море, над което продължаваше да вали, и си помисли, че е голям късметлия да си намери такъв уютен подслон. Най-добре да потърси момичето, да й купи чаша пастис и да й благодари за помощта. Я, не миришеше ли на готвено от кухнята?
Ориентирайки се по вкусния аромат, той се запъти по коридора, който го отведе в малка трапезария. Момичето, сега спретнато в пола и блуза, седеше на масата, подредена със сини прибори. Тя го погледна, щом влезе, преметна русата си плитка отпред и му се усмихна. Имаше най-удивителните очи на света. Дали бе същото момиче?
— Здравей, това си ти, нали? — усмихнат попита той.
Леони се втренчи в него. Той бе висок, мускулест и жилав като атлет. С вълниста тъмна коса и любопитни светли очи — сиви ли бяха или лешникови? — които я гледаха шеговито.
— А това сте вие — отвърна тя. — Познах ви по панталоните на мосю Френар!
— Ти, разбира се, изглеждаш по-добре от мен — засмя се той и добави: — Трябва да ти благодаря, че дойде да ме спасиш. Само че… какво щеше да правиш, ако бях изхвърлен зад борда?
— Щях да тръгна след теб, разбира се, и да те извадя.
Той вярваше, че би го направила!
— Ами тогава, храбри мой спасителю, ще споделиш ли бутилка вино с мен?
Леони извади една бутилка на масата.
— Това е от къщата — каза тя. — Никога не вземаме пари от корабокрушенци. Забелязали сме, че обикновено те нямат пукната пара.
Той бръкна в джобовете си, за да й покаже, че са празни — естествено, нямаше пари!
— Ще ти ги върна — обеща. — Майка ми ме е учила никога да не взимам пари от жена.
Леони се засмя и напълни чашите им.
— Небето се прояснява. Няма ли да излезем на терасата?
— Виж — каза той, — ако си имаш работа за вършене, нямам нищо против да постоя в кухнята. Когато бях малък, често се навъртах там у дома. Бях ужасен мошеник, никой не можеше да устои на чара ми. Можех да получа от готвачката всичко, което си пожелаех, дори от нейния специалитет — шоколадова торта, преди да е изстинала напълно, за да може да се реже.
— Обзалагам се, че си бил ужасно разглезен.
— Права си, макар че винаги съм си мислел, че Едуар е по-разглезен от мен — той бе по-голям, значи е имал повече време за това.
— Едуар?
— Моят брат.
— Разбирам. Ами няма нужда да ходим в кухнята, позволяват ми да имам и малко време за себе си.
— Дори не знам как се казваш.
— Нито пък аз.