— Аз съм Шарл д’Орвил. Извинявай, съвсем забравих да ти се представя.
— Аз пък съм Леони Бахри — и аз забравих.
Те излязоха на терасата, смеейки се. Мадам Френар ги видя, надзъртайки през вратата на кухнята.
— Така е по-добре — отбеляза тя. — Леони имаше нужда от компания.
Той живееше в семейния замък близо до Тур, управляваше именията.
— Това, което наистина най-много ми харесва, са конете — състезателните породи — и лодките, но на второ място — каза й Шарл. — Бях в Монте Карло за регатата с яхти миналата седмица — ала не спечелих. Завърших трети, но поне опитах. Следващия път ще се справя по-добре. — Той погледна загрубелите й ръце, които държаха чашата с вино. — А ти с какво се занимаваш?
— О, по малко от всичко. Готвя, работя в градината, мия чиниите… обикновени неща.
— Не е ли отегчително? Искам да кажа за момиче като теб… ами ти си много хубава.
Тя го гледаше с красивите си продълговати очи със загадъчен поглед, който той не можеше да разчете.
— Извинявай, не исках да те засегна — искам да кажа, че не те задявам или нещо подобно.
Леони се намръщи.
— Няма нищо. На всяко момиче му е приятно да му казват, че е красиво. Разкажи ми още за себе си. — Тя се облегна на стената на края на терасата. — Какво е да си на деветнадесет и да си отговорен за огромно имение, да имаш голямо семейство и коне, и лодки?
— Ей, чакай малко. Първо на първо аз съм на двадесет и две — пък и имението не е толкова голямо. Тъкмо подходящата големина. Къщата е била построена преди триста години от д’Орвил и ние някак си сме успели да я запазим и досега. Майка ми се грижи за нея, у дома е като хотел — винаги е пълно с приятели, баби и дядовци, чичовци и лели, братовчеди… гъмжи от хора и домашни любимци — кучета, хамстери, морски свинчета, котки, зайци, коне — и каквото се сетиш още. През парка минава река и Едуар ме научи да плувам.
— По-големият ти брат — досети се тя.
— Да, Едуар е най-добрият брат — той ме научи на всички неща, както подобава на един по-голям брат — да плувам, да управлявам лодка, да яздя — и ми помагаше с уроците.
През прозореца се подаде главата на мадам Френар:
— Вечерята е готова — извика ги тя.
Шарл остана разочарован, харесваше му да е с нея.
— Трябва ли да й помогнеш?
— Изглежда, тази вечер няма да имаме други посетители — никой не минава оттук, когато вали!
— Тогава значи ще вечеряш с мен? В противен случай ще бъда ужасно самотен — той й се усмихна очарователно.
— Защо не? — каза тя, копнееща да чуе още за семейството му.
Животът му й се стори по-фантастичен от приказките на „Хиляда и една нощ“, той се бе превърнал в една Шехерезада и й разказваше истории, за които тя жадуваше, за прекрасното му детство в замъка на Лоара, за дългите слънчеви летни дни там с любимите понита и верните стари кучета, за компаниите приятели, с които плували заедно в студените вирове, а после крадели ябълки и сливи от собствените им овощни градини. За ягодите през юни и за любящата майка, която на всяка цена искала да се увери, че са си измили ръцете, преди да седнат на масата, никога не ги наказвала да стоят в детската стая. Винаги повтаряла, че има нужда от цялото семейство край себе си и че те са радостта на живота й. А през свежите зимни дни, вече по-големи, ловували в гората и Бъдни вечер бил истински празник, винаги приготвяли традиционната трапеза и отивали на Празничната меса в полунощ, на никого не му се доспивало, после всички се събирали в къщи на чаша греяно вино — наистина повече лимонада, отколкото вино — и горещи лепкави кифли пред запалената камина в салона, докато възрастните се смеели, целували се и си пожелавали „Щастлива Коледа“ и всеки отварял подаръците си.
— А брат ти? — подтикна го тя да продължи разказа си. — Разкажи ми за него.
— Едуар е авантюристът на семейството — отвърна той, преди да натъпче устата си с татен.
— Продължавай — настоя тя.
— Майка ми обича да разказва една случка с Едуар — продължи той. — Една сутрин, когато бил шестгодишен, сложил в една торба всичко най-необходимо му — една ябълка, две парчета шоколадова торта, плюшеното си мече и тръгнал към селото, по пътя за Париж. Когато пристигнал, седнал на една пейка пред странноприемницата да си изяде тортата — от вървенето, решил той, човек огладнява. Съдържателят на странноприемницата го забелязал и познал, че това е малкото момче от замъка, изпратил някого да каже на майка му и дал на Едуар голяма чаша мляко към тортата. Щом пристигнала, майка ми го прегърнала с облекчение и го попитала накъде е тръгнал. „Да пътешествам, отговорил той, в джунглите, при езерата и планините, в Африка и Китай.“ „А не можеш ли малко да го отложиш, попитала го тя, само докато пораснеш? Сега имам нужда от теб.“ Той я погледнал много сериозен, обмисляйки думите й — наистина било трогателно — тя или джунглата, — и после се съгласил да остане. „Но само за малко, започнал да се уговаря той, и защото ти наистина имаш нужда от мен.“