Той я прегърна и нежно я целуна, а тя му се усмихна, когато й махна за довиждане. Лодката с лекота се движеше по водата, изчаквайки капитана си и на утринния бриз той вдигна платното и пое своя курс.
— Довиждане, Леони — извика й, застанал на руля.
— Довиждане, Шарл… и внимавай. — А после добави шепнешком. — И аз никога няма да те забравя.
Седмица по-късно получи писмо от него. Слезе да го прочете на плажа, седна на скалите, където го бе срещнала.
Скъпа и хубава, Леони Бахри, зачете тя. Бях ти казал, че майка ми ме е учила винаги да бъда честен и никога да не взимам пари от жена… затова като честен човек прилагам сумата, която дължа за стаята и вечерята при Френар. Моля те, благодари им от мое име.
И, очарователна Леони, магьоснице, богиньо, тъкачке на заклинания, благодаря ти за това, че беше с мен, че ми подари тази нощ от изпълнения ти с очарование живот, че си толкова красива, любяща и нежна… искам да ти кажа, че винаги ще имаш свое място в спомените ми…
Тя внимателно сгъна писмото и бавно се запъти към Вилата, мислейки си за него. Щеше да запази писмото му завинаги — той също бе част от спомените й.
27.
Мари-Франс дьо Кормон никога не бе виждала Жил такъв. Той бе бил всякакъв — очарователен, кисел, забавен, студен, дистанциран — но никога колеблив. Внезапно бе настоял да заведе момчетата в Америка, за да им потърси подходящи училища, отхвърляйки протестите й, че тя не би могла да понесе децата й да заминат толкова далеч… тогава остани с тях, с безразличие й бе отвърнал той. А щом пристигнаха там, той посети дузина училища, стеснявайки избора си до две, а след това този въпрос бе отминат все едно никога не бе съществувал. Щом тя отново го повдигна, той й отвърна, че по-късно ще го обмисли. После Мари-Франс чу, когато Вероне го попита за новите коли, той да отлага вземането и на това важно решение, а от Вероне знаеше, че не му се случва за първи път. Като че ли не можеше да се концентрира — Жил, който никога не оставяше непрегледан документ на бюрото си и работният му ден продължаваше, докато не се увери, че всичко е под негов контрол. Неговата страст бе работата.
Сега, когато се бяха върнали в Париж, не беше по-добре. Не можеше да заспи до късно през нощта, виждаше спалнята му да свети. Не работеше, какво правеше тогава?
— Изглеждаш уморен — каза му тя веднъж по време на вечеря.
— Наистина ли?
— Не се ли чувстваш добре, Жил?
— Съвсем добре съм.
— Може би работиш прекалено много. Трябва да си починеш. Защо не заминеш на юг? Знаеш, че яхтата винаги ти се отразява добре.
Жил я погледна изненадан. Тя му предлагаше точно извинението, от което се нуждаеше.
— Ще си помисля — отвърна й той.
Мари-Франс отмести стола си назад, а Бенет се завтече да й помогне.
— Ще отида да кажа „Лека нощ“ на децата и после, струва ми се, и аз ще си легна рано. Лека нощ, Жил… и Жил…
— Да?
— Може би е добре да се консултираш с лекар, да те прегледа?
— Пак преувеличаваш, Мари-Франс. Чувствам се отлично.
Тя сви рамене.
— Както желаеш…
Жил запали пура и си сипа бренди, бе сам във всекидневната. Дългата маса, полирана до съвършенство, отразяваше сребърния свещник, който само усилваше самотата му… светлината на свещи бе предназначена за двама, за романтика и желание. Господи, колко му липсваше Леони! Отчаяно жадуваше за новини от нея. Не бе получавал нито писмо, нито дори съобщение, беше заминала отдавна. Никак не бе лесно на човека в Сен Жан да държи под око Вилата, направо невъзможно се оказа да остане незабелязан за местните жители. Пурата му угасна и той отново я запали, прекосявайки салона на път за кабинета си, придърпа голямото кресло до прозореца и се втренчи към Сена.
Не възнамеряваше да я вижда отново, тя изискваше прекалено много. Не като останалите жени — пари, бижута и кожи, — Леони искаше любов. А любовта бе стока, с която той не бе търгувал. Какво изпитваше към нея тогава, питаше сам себе си? Защото със сигурност изпитваше нещо. Болезнена нужда от нея. И защо му бе казала, че иска дете? Дете! Направо беше откачила. Не си ли даваше сметка за грижите, които изисква едно дете — дори не изисква — очаква? Леони иска любов… а той не бе готов да я дава на когото и да било. Освен ако това бе единственото, което искаше тя, единственото, от което имаше нужда. Леони искаше да бъде обичана.
Той се отпусна в креслото, обмисляйки какво да прави.
Ако искаше да си я върне обратно, трябваше да й каже, че я обича. Бе толкова просто, че се чудеше как не се е сетил за това по-рано.
Задаваше се буря, все още скрита зад хоризонта, но притъмнила вечерното небе с пурпурни облаци, точно както когато преди две седмици на прага й се появи Шарл.