— Трябва ни помощ — извика им, — мосю Френар, моля ви, идете до Сен Жан за лекар.
Тя коленичи до него на килима и хвана ръцете му. Той усети топлината на пръстите й върху своите замръзнали длани. Болката намаляваше, вече не беше такава агония, щом го пристегнеше, и вцепенените му ръце с изтръпнали пръсти започнаха да възвръщат осезанието си. Поизправи се в креслото.
— Всичко ще се оправи — промърмори той.
Вече дишаше по-леко. Жил отвори очи и се втренчи в нея.
— Леони, това е нелепо… Дойдох да ти кажа, че не мога да живея без теб.
Той се засмя и започна да кашля, лицето му се изкриви от болка.
— Недей, моля те, недей — уплаши се тя.
— Дойдох да ти кажа, че те обичам — прошепна той. — Обичам те, Леони Бахри.
Тя си спомни предупредителния глас на Каро: „Той разбира точно от какво се нуждаят най-много и след това го използва, за да ги съсипе, всеки си има своя цена.“
Не е вярно, помисли си тя, казва ми думите, които от толкова отдавна искам да чуя, защото мисли, че може да умре.
— Всичко е наред, Мосю — нежно каза тя и погали пръстите му, които се вкопчиха в нейните. — Не си причинявай болка сега, като се опитваш да говориш.
Той неспокойно се раздвижи в креслото.
— Искам да ти кажа. Трябва. Върни се при мен, Леони. Имам нужда от теб. Обичам те. Моля те, кажи ми, че ще се върнеш.
Очите му се затвориха и той се отпусна на възглавниците.
— Просто полежи неподвижно — успокоително прошепна тя, — докторът скоро ще бъде тук.
С помощта на лекаря го преместиха в леглото и Жил потъна в неговата мекота с облекчение.
— Наистина настоявам да ви преместя в болницата в Ница — каза доктор Марбьоф, — макар и да изглеждате по-добре сега.
— И преди се е случвало, докторе — отвърна Жил, вече обзет от нетърпение към своята слабост — и няма никакво съмнение, че пак ще се случи. Тук ще остана.
— Сърцето е непредсказуем орган, Мосю дук — предупредително сви рамене докторът, — съветът ми е да се върнете в Париж колкото се може по-скоро и да се консултирате със своя специалист. Ако обаче решите да пренебрегнете съвета ми, тогава поне си починете. Върнете се на яхтата и оставете работата за няколко седмици. Ако сте били подложен на твърде голям стрес, тогава трябва да се опитате да премахнете колкото е възможно повече напрежение.
Леони ги слушаше от мястото си в ъгъла. Значи сърцето му… никога не бе знаела, че то не е добре.
— Всичко е наред, Леони — каза й той, след като докторът си тръгна. — Ще оживея. Но съжалявам, че те уплаших… въпреки че…
— Въпреки че какво?
— Въпреки че сега видях, че още ме обичаш.
Навън бе тъмно и дъждът още трополеше по прозорците и по плочките на терасата. Беби се бе втренчила навън в нощта, мразеше дъжд. Тежко във въздуха увисна тишина.
Леони се върна при леглото и погледна умореното му лице, взря се в очите му.
— Наистина ли имаш предвид онова, което казваш?
Той протегна ръка и нежно с пръсти докосна косата й.
— Наистина. Обичам те, Леони.
Лежеше отпуснат на възглавниците, докато я гледаше как разкопчава блузата си и бавно я съблича, а после полата и я плъзга надолу покрай бедрата… тялото й бе така познато, толкова красиво. Тя се мушна под завивките, прегърна го и го придърпа по-близо до себе си, успокоявайки го със своята близост, давайки му от силата си. Почувства се като дете в прегръдките й, закрилян и обичан, и започна да се унася. Благодаря ти, Боже, помисли си той, благодаря ти, Господи, че тя още е моя.
28.
Прилича на някой юноша, покосен от мъката на първата любов, помисли си Каро, докато Леони и Мосю вървяха ръка за ръка по пътечката от Вилата до чакащата кола. Мосю се връщаше в Париж, ала тя никога не бе виждала някой да прави нещо с по-голяма неохота. Не за него, за Леони се тревожеше; ту изглеждаше като влюбена, щастлива и безгрижна, ту далечна и дистанцирана, погълната от собствените си мисли. Каро му махна за довиждане, щом той се качи в колата, а Леони му даде прощална целувка и после подкараха по пътя към Ница.
Е, каза си тя, може би сега ще чуя истината. Дали пък след всичко не е разбрала, че не го обича? Каро бе пристигнала във Вилата само преди два дни, откликвайки на тревожната молба на Леони да дойде спешно, защото има да й казва нещо много важно… но Мосю се застоя и не бе имало никаква възможност да говорят.
— Е, замина си — с въздишка съобщи Леони.
После седна на стъпалата, водещи към брега, обгърна коленете си с ръце и опря брадичка на тях. Дали наистина й липсва, питаше се Каро? Бяха прекарали повече от месец заедно на яхтата. Леони винаги бе мразила да чака.
— Каро, бременна съм.