Трябваше да минат няколко секунди, докато Каро осмисли тази информация.
— О, Леони, боже мой, сигурна ли си?
— Да, сигурна съм. Трябва да направя аборт.
— Леони! — тя бе шокирана. — Не можеш да направиш това — много е опасно — тръпки я полазиха при мисълта. — Но защо просто не му кажеш? Знам какъв е той, но сигурно ще можем да измислим нещо.
— Каро, детето не е от Мосю.
Каро потресена се втренчи в Леони.
— Тогава… от кого е?
— Един младеж, за когото ти разправях… корабокрушенецът.
— Но — нали било просто за една нощ!
Леони се усмихна:
— Толкова и трябва.
Каро остана мълчалива, чудейки се какво да прави.
— Видя какъв е сега Мосю — каза Леони. — Различен… обича ме. Последният месец бе толкова щастлив, толкова спокоен — за пръв път от години не се нахвърляхме един на друг. Игрите свършиха.
— Леони, няма ли някакъв начин Мосю да си помисли, че детето е негово?
— Той ми каза веднъж, че неговите деца са си негови и на съпругата му и това са единствените деца, които възнамерява да има. Мосю е последователен, Каро. Никога не допуска грешки.
Те се втренчиха една в друга, търсейки изход от дилемата.
— Трябва да направя аборт — решително повтори Леони, — няма друг начин.
Тя се разплака и Каро я прегърна.
— Моля те, не плачи… разбира се, че няма да направиш аборт. Няма да те оставя да сториш такова ужасно нещо, Леони. Помисли си за риска, можеш да умреш.
— О, Каро, нима не разбираш? Най-сетне имам всичко. Мосю ме обича. Това е, което наистина исках. А сега, заради една нощ — една сладка нощ с един младеж, който се появи точно в мига, когато се нуждаех от някого — ще загубя всичко. О, как можах да бъда такава глупачка!
Каро я притисна към себе си и я остави да се наплаче.
— Не се тревожи, Леони — зауспокоява я тя. — Всичко ще оправим. Няма да те оставя да се самоубиеш с аборт… ще си съставим план. Трябва да има и други начини.
Вероне почука на вратата на Мосю.
— Мадмоазел Монталва иска да ви види, сър.
Той я погледна изненадан.
— Каро?
Какво, за бога, правеше тук тя?
Каро влезе в офиса, целуна го по бузата и седна без обичайната си уверена усмивка.
— Дойдох да поговоря с теб за Леони.
Той я погледна изненадан.
— Не знам дали си забелязал, Жил, но тя не изглежда добре през последните няколко седмици. Оплаква се от умора и апатия — а ти знаеш, че това изобщо не е типично за нея.
Наистина. Леони винаги бе била пълна с енергия, дори седнала неподвижно тя изглеждаше като че ли насила се сдържа, винаги готова за действие, а сега всичко това бе изчезнало. Бе станала тиха, толкова кротка… и откакто се бяха върнали в Париж, никъде не искаше да ходи. Той си бе помислил, че е доволна да бъде само с него. Глупак! Как не беше разбрал, че нещо не е наред?
— Казва, че вече няма апетит — продължи Каро, прекъсвайки мислите му, — нищо не може да я изкуши.
Е, това наистина бе така, с въздишка си помисли тя, Леони не ядеше, опитвайки се отчаяно да остане слаба, така че да не си проличи бременността.
— Трябва да я прегледа лекар — тревожно отвърна той. — Познавам един много добър.
— Тази сутрин я заведох на лекар — поколеба се Каро. — Страхувам се, че това, което каза, никак не е добро.
Господи, какво говореше тя? Той отмести стола си назад, изправи се над нея и я сграбчи за раменете.
— Каро… какво става с нея, кажи ми? Кажи ми, за бога.
— Белите й дробове, Жил, докторът каза, че е туберкулоза.
Леони. Хубавата му Леони беше болна… може би дори…
Каро извърна глава, не искаше да среща погледа му.
— Има шанс да бъде напълно излекувана, Жил, но се нуждае от изключителни грижи. Трябва да замине в един санаториум в планината. Докторът каза, че е жизнено важно за нея да й се осигури пълна почивка и покой, да няма посетители, докато той не й позволи. Може да се наложи за няколко месеца.
— Тогава трябва да говоря с този лекар. Трябва да я лекува най-добрият лекар, Каро, да й осигури най-ефикасно лечение.
Той се опита да възпре надигащата се у него паника, трябваше да я спаси.
— Този лекар е много добър. Има собствена клиника в Швейцария и е стигнал много напред с работата си в своята област. Той ще се погрижи за нея, Жил, можеш да му имаш доверие. Ако искаш, и сам можеш да се срещнеш и да поговориш с него.
Тя знаеше, че може да се довери на доктора, който трябваше да потвърди тяхната версия — вече много добре му бяха платили.
Бе точно така, както му беше казала. Доктор Лепон просто повтори думите на Каро, добавяйки, че присъствието на Жил и Каро, натъжени от болестта на Леони, можеше да бъде пакостно за крехкото й здраве. Не трябваше никой да я посещава, докато не й позволеше сам той. Но те не биваше да се тревожат, той имаше частен санаториум в планината, щеше да я заведе там и екипът му от лекари щеше да следи лечението й. Разбира се, щеше постоянно да ги информира за развитието на болестта, но тя трябваше да замине веднага.