— Направете, каквото е необходимо — отвърна бързо Мосю, — но, доктор Лепон — върнете ми я излекувана!
В продължение на часове той крачеше из улиците на Париж, проклинайки се, задето по-рано не бе забелязал, че тя е болна. Спомни си нощта, когато синът му за малко щеше да умре. Едва тогава той бе разбрал колко много го обича. А после си спомни как Леони го бе прегръщала цяла нощ във Вилата. Не, за бога, не. Леони не можеше да умре!
Той сам я изпрати до гарата, за да се увери, че е удобно настанена в специалното купе, което бе запазил за нея. Леони тревожно го наблюдаваше как крачи по перона в очакване на доктор Лепон.
Бе я отрупал с прощални подаръци, приятно надиплени нощници и роби, кожена постелка за леглото, най-новите книги за развлечение през дългите часове, които трябваше да прекара сама. Влакът изпускаше облаци пара покрай перона и Беби, мъркайки тихичко на коленете й, се сгуши още повече.
Той се върна с доктор Лепон.
— Аз ще пътувам в съседното купе, мадам — каза докторът с усмивка. — Ще ви наглеждам, не се безпокойте.
Той дискретно ги остави сами, а кондукторът започна да затваря вратите.
— Ще чакам да се върне моята някогашна Леони — каза Жил, прегръщайки слабите й рамене, тъмносините му очи сякаш й заповядваха.
— Слушам, Мосю — послушно отвърна тя, щом той я целуна. — Обещавам ти, че ще бъде така.
Тя го гледаше през прозореца, една протегната за поздрав ръка, докато влакът се отдалечаваше. Щом изчезна от погледа й, с въздишка на облекчение се отпусна на възглавниците. Може би нещата щяха да се наредят все пак.
29.
Няма начин да се отложи сега, мислеше си Леони, прокарвайки доволно ръка по изпъкналия си корем. И аз го обичам, обичам го. Искам да имам една дузина бебета. И през остатъка от живота си да бъда майка.
— Представи си, Беби, че мога да отгледам това дете. И ти трябва да опиташ, котенцето ми. Трябва да ти намерим съпруг.
Съпруг. Твърде често, откак се бе настанила в дървената къщичка в парка на санаториума, настроенията й се сменяха от въодушевление до униние. Понякога се чувстваше толкова изолирана и й се искаше да умре, а понякога се издигаше така и усещаше, че е непобедима, обещаваше си, че ще задържи детето, че Мосю ще го приеме като свое и всичко ще бъде чудесно. Но, разбира се, това беше просто мечта. Реалността бе, че тя беше вече бременна в осмия месец, а детето й нямаше баща. Нещо по-лошо, трябваше да се откаже от него, веднага щом го роди.
Всичко вече бе уредено. Сестрата щеше да й вземе бебето при раждането и то щеше да отиде при приятели на сестрата на мадам Френар, която живееше в Мантон и която й бе обещала да се грижат за него, сякаш е тяхно собствено. Те бяха добри хора, прости и мили и вече имаха три деца — едно в повече само щеше да направи семейството им по-щастливо. И, разбира се, тя бе направила така, че да разполагат с прилична сума в банката в Мантон, достатъчна за цялото семейство. Детето на Леони не трябваше да бъде лишено от нищо, тя щеше да се погрижи за това.
Безброй пъти вече бе пребродила отрупаните с евкалипти и борове хълмове зад дървената къщичка, размишлявайки за живота — за нейното бебе, което щеше да се появи безпомощно на света, нежелано, както тя някога — бе плакала с горчиви сълзи, че и това дете ще бъде родено без любов. Но поне за теб ще се грижат добре, ще те обичат, обеща тя.
Времето минаваше бавно в малкото швейцарско селце, сгушено в подножието на острите планински върхове, пронизващи небето с назъбените си заснежени краища. Бе ранна есен, въздухът беше кристално чист и студен, тя седеше на верандата топло облечена, наблюдаваше как катеричките се гонят по клоните и хранеше вечно гладните ярки червеношийки с трохи от закуската си. С приближаването на зимата се чуваше вече дрънченето на кравешките хлопки — прибираха стадата от високото пасище, преди да падне снегът.
Руменината се върна на бузите й и тя се хранеше с всичко, което й препоръчваха лекарите, правеше дълги разходки с Беби по хълмовете зад къщичката, докато тялото й стана прекалено тромаво за подобно усилие, тогава излизаше само в парка на санаториума, избягвайки селцето… в случай, че там е пристигнал някой непознат. Макар да бе уверена, че едва ли е така.
Мосю можеше да й пише веднъж месечно и тя с нетърпение отваряше писмата му. Винаги бяха едни и същи, кратки бележки, в които казваше, че се надява тя да е закрепнала и да се чувства по-добре и че с нетърпение очаква да я види, когато вече е напълно оздравяла. Винаги бяха подписани просто с „Мосю“. Какво ли прави, измъчваше се тя, крачейки по самотните хълмове. Искаше й се всичко да свърши по-скоро, за да може отново да е с него, вече уверена в това, че я обича, сигурна, че всичко ще бъде наред, щом пак се съберат.