— Да пукна, ако знам! — Той разпери ръце. — Оазисът трябва да е тук, а това… това трябва да ни посочи точно къде е. Нищо не разбирам.
— Може би скалата се споменава само за отвличане на вниманието — предположи Фрея, докато се навеждаше над огъня да долее и своето канче. — А в последна сметка да няма нищо общо с оазиса.
Флин сви рамене и си погледна часовника.
— Изгревът е само след няколко минути, така че ще видим ще стане ли нещо. Както вървят нещата обаче, имам неприятното усещане, че може да си права, а аз да съм се издънил. И, уверявам те, не за първи път.
Отпи още глътка и погледна на изток. Пустинята бе гладка на няколкостотин метра, а след това почваше гъмжило от дюни, пясъчните им върхове ставаха по-високи и по-стръмни. Фрея се загледа към небето. Двамара с Флин посрещнаха зората, която ставаше розова, а после небето се обагри в зелено и перленосиво докато пейзажа постепенно преливаше от небесносиньо към жълто и оранжево. След още няколко минути червеният купол загоря с все по-дълбоки окраски. Показа се горният ръб, после бавно, като мехур разтопен в далечината, слънцето изплува над върховете. Пустинята като пурпурна крива започна да се движи като че ли се разтапяше наоколо, някак се огъна и заблестя, едва доловимо се затопляше от огромната топлина. Очите им се движеха и двамата гледаха ту слънцето, ту каменната кула, за някакъв знак и очакваха нещо, каквото и да е, да се открие пред тях. Но скалата беше неотстъпваща, черна и наклонена, непроменена, без да се разкрива нищичко дори когато слънцето се издигна на хоризонта, а зората се сля с неговия пек. Флин и Фрея погледаха още малко слънцето, после поклатиха глави. Надеждата им за някакви открития не се беше осъществила. Бяха пътували напразно.
— Поне се порадвахме на красивата природа — унило отбеляза Фрея.
Започнаха да събират екипировката си, за да се върнат обратно към цивилизацията. Засипаха и огъня с пясък.
— Останало ни е доста гориво — въздъхна Флин, като затваряше преносимия хладилник в кабината. — Можем да пообиколим още малко. — Имам предвид, да полетим още малко, да не сме пропуснали нещо. Предлагам да се насо…
Не можа обаче да довърши, Фрея изведнъж ахна и го сграбчи за китката.
— Виж! Там! — Беше протегнала ръка на запад и сочеше фасадата на Гилфа. Флин се вгледа в издигащата се скала — на десетина метра от равнището на пустинята, се беше появило миниатюрно светло петно — ясно се виждаше на фона на оранжево-жълтеникавия камък.
— Какво е това, по дяволите!?
Флин направи крачка напред. Фрея продължаваше да стиска ръката му. Взираха се в блестящото петно и се опитваха да разберат какво е това, какво го предизвиква.
— Нещо в скалата ли е? — попита тя. — Което отразява светлината към нас?
Флин стоеше с ръка над очите, със съсредоточено свити вежди. После изведнъж издърпа ръката си, изтича няколко крачки към Гилфа, обърна се и вдигна очи към извитата скала.
— Господи, това е прекрасно!
Фрея отиде до него и също ахна, като видя онова, което го бе поразило — езерце от разтопено злато на три четвърти от височината на шпила: слънчевите лъчи се изливаха през лещата на пустинния кристал, като че ли го възпламеняваха, и запращаха ярък лъч светлина, която като лазер се отправяше на запад към фасадата на Гилфа.
— Гледайте Окото на Хепри — прошепна Флин със страхопочитание.
Останаха загледани, зяпнали възхитено, докато кристалът като че ли прогаряше скалата като огън през черна хартия; блясъкът му ставаше все по-силен, преди бавно, едва забележимо да започне да избледнява, а кристалът да възвръща матовия си кехлибарен цвят.
— По дяволите! — изруга Флин, извърна се и затича към издигащата се стена на Гилфа. Очите му бяха впити в малкото, вече едва видимо петънце светлина — призрачен отпечатък върху скалата.
— Това сигурно става единствено при определен ъгъл на слънцето — викна той на Фрея, която вървеше след него. — Не го изпускай от поглед, трябва да видим точно къде сочи лъчът. Това е означавал надписът. Изгряващото слънце сочи към нещо върху фасадата на скалата. Не бива да го изпускаме!
Скалният шпил беше на четиристотин метра от Гилфа и бяха изминали по-малко от половината, когато лъчът изчезна напълно, светлото петно се загуби и остана единствено празната стена от жълт камък.