— Там — извика той, като намали ход и посочи. — Там беше. Точно над онзи ръб.
Фрея гледаше към същото място; очите й не се отделяха от скалната фасада. Продължиха напред и спряха в самото подножие на Гилфа. Скалите се извисяваха шеметно над тях.
— Има нещо като дупка — каза Флин. — Виждаш ли я?
Тя също я забеляза — правоъгълен отвор, висок не повече от две педи и с ширина педя, точно над щръкнала скална издатина на десет метра нагоре. Почти не се забелязваше освен ако не гледаш право в него, пък и това изискваше усилие. Безспорно беше дело на човешка ръка, тъй като страните му бяха старателно изравнени и загладени, прекалено симетрични, за да са дело на природата. И, изглежда, бе запълнен с нещо, за да се слива със скалите.
Флин вече се изкачваше. Навря пръсти в една тясна пукнатина, запъна палеца на единия си крак в миниатюрно скално отвърстие, а с другия задраска по голия камък. Обаче се изпусна и с ругатня падна надолу. Направи втори и трети опит, но все без успех. Премести се по-наляво и пробва друг, по-труден маршрут. Този път се изкачи близо два пъти по-високо, преди отново да се изтърве и да падне — стовари се тежко на пясъка. С мъка се изправи, като плюеше пясък, и беше на път да направи нов опит, но Фрея внимателно го отмести.
— Може ли аз?
Набързо огледа скалната стена и си набеляза маршрут. Върза косата си на кок, пъхна пръсти в пукнатината, която беше използвал Флин, запъна крак на същото място като него и се закатери. След минута беше стигнала до отвора и се мъчеше да запази равновесие на един ръб на метър под него.
— Май не трябва да се пробвам в други области, освен в египтологията — промърмори Флин. — Какво виждаш?
— Горе-долу каквото се вижда и отдолу — отвърна тя. — Дупка, натъпкана с лен. Определено е дело на човешка ръка.
— Някакви надписи?
Тя приклекна — ръбът беше достатъчно широк, за да го направи — и огледа скалата около отвора. Беше чиста, нямаше нищо, което дори малко да прилича на букви, йероглифи или рисунки.
— Нищо — извика тя. — Ще извадя плата, за да видя какво има зад него.
— Внимавай да няма усойници — предупреди я той. — Често се срещат тук, а нямаме противоотрова.
— Уф! — изсумтя тя и гнусливо дръпна плата, за да го извади от кухината. Беше грубо изтъкан, боядисан в матова жълтеникава охра — цвета на околните скали — и изключително плътно натъпкан, като че ли да предпази отвора от навлизане на пясък, чакъл или каквото и да е. Смяташе, че ленът е древен, но той изглеждаше изключително добре запазен; и колкото повече плат изваждаше, толкова повече се убеждаваше, че всъщност е от наши дни и няма нищо общо с Древен Египет. Сподели съмненията си с Флин, но той махна с ръка.
— Текстилът винаги се запазва добре в пустинята. Заради сухия въздух. Виждал съм завивки на пет хиляди годишна мумия, които изглеждат като току-що излезли от стана. Извади ли го целия?
— Почти.
Тя продължи да дърпа, а платът продължаваше да излиза — оказа се, че е на няколко парчета, а не само един топ. Накрая със сух звук като на изтеглена тапа последната част изскочи от отвора и вътрешността на кухината се изчисти. Фрея изрита няколко пъти натрупания плат с кеца си, тъй като все още се боеше там да не се е загнездила някоя змия, после клекна, сложи ръце от двете страни на отвора, отмести се малко, за да не спира притока на слънчева светлина, и надникна вътре.
— Има ли нещо? — проехтя нетърпеливият глас на Флин отдолу.
— Да. — И млъкна.
— И какво е, за бога?! — викна Флин.
— Ами прилича на…
Последва пауза, тъй като тя търсеше думата.
— На дръжка.
— Как така на дръжка?
— На дръжка. На лост. Както лостовете за спирачката в лифтовете.
— Никога не съм се возил на лифт! — извика той изнервено. — Защо не ми го опишеш?
Дървен лост — единствено това виждаше Фрея. Вдясно, в дъното на кухината, която навлизаше почти метър в скалата. Дръжката имаше кожен ремък за по-добро захващане, а целият лост беше поставен в дълбок хоризонтален жлеб, навярно канал, по който да се движи. А с каква цел, за това дори не беше започнала да мисли. Във всичко това имаше нещо сюрреалистично и доста притеснително — като да намериш ключ за електрическа лампа, докато седиш на повърхността на Марс. С част от съзнанието си Фрея се чувстваше и малко уплашена.
— Е? — провикна се Флин.
Тя му описа какво вижда. Той се намръщи, прехапа устна и се замисли. После й извика: