Фрея хвана полета в последния момент — в полунощ от Сан Франсиско Интърнашънъл до Лондон, откъдето се прехвърли на друг самолет до Кайро. Времето би трябвало да е повече от достатъчно, но както винаги когато разполагаше с много време, часовникът, изглежда, загадъчно се забързваше и всичко се превръщаше в надпревара с минутите. Оказа се последната пътничка, която се регистрира, и една от последните, които се качиха. Натъпка раницата си в и без това препълненото шкафче над главите и с мъка се навря между свръхдебел латиноамериканец и тийнейджър със сплъстена коса и тениска с изображение на Мерилин Менсън.
След като излетяха, прегледа филмите, които се предлагаха по видеото — имаше глупава комедия с Матю Макконъхи и документален разказ за Сахара, изготвен от Нашънъл Джиографик. Като се имаше предвид поводът за пътуването й, най-малко й се гледаше това. Изгаси екрана и си пусна музика по айпода — Джони Каш, по-добре беше.
Известни пътешественички — на такива ги бяха кръстили родителите им. В нейния случай беше Фрея Старк, голямата изследователка на Близкия изток, при сестра й — Александра Дейвид-Нийл, покорителката на Хималаите. Комично, но в живота всяка от тях бе подражавала не на знаменитата си предходничка, а на онази, на която бе кръстена сестрата. Алекс, както Старк, обичаше горещините и пустини те, Фрея, както Дейвид-Нийл, възвишенията и планините. „Нищо при вас не върви по плана — шегуваше се баща им. — И имената ви, и те на обратно“.
Баща им беше едър като мечка веселяк, учител по география в родния им град Маркам, щата Вирджиния. Освен джаза и поезията на Уолт Уитман голямата му любов бе животът на открито. Още от много малки ги водеше на експедиции из планините Блу Ридж, на спускания с лодки по река Рапъханък, с платноходки по крайбрежието на Северна Каролина, показваше им птици и животни, дървета и растения, учеше ги да преценяват пейзажа и всичките му елементи. От него бяха наследили приключенския дух и любовта към дивата природа. Външния вид, от друга страна — стройно тяло, руси коси, полупрозрачни зелени очи, — бяха наследили от майка си, отлична художничка и скулпторка. На нея дължаха и резервираността и склонността си към вътрешни изживявания, неприязънта към празните приказки и шумните тълпи. Баща им беше шумен и общителен човек, любител на разговорите и обществените събития. Жените от семейството му, обратното, се чувстваха най-добре със собствените си мисли.
Алекс беше по-голямата, с пет години, не така очевидно красива като Фрея, но по-умна, ако се съдеше по постиженията й в университета, и по-малко склонна към меланхолия. Не бяха неразделни, каквито понякога са сестрите и братята, пък и самата разлика във възрастта подсказваше, че са повече склонни да вървят по собствения си път, отколкото да бъдат в компанията на другата.
В старата семейна дъсчена къща в края на града имаше богата колекция от карти, атласи, пътеводители и пътнически дневници, трупани през годините от баща им, и в дъждовните дни всяка от двете прибираше любимите си томове и отиваше да планира приключенията си в собственото си тайно ъгълче — Алекс на тавана, а Фрея в порутената лятна къща в ъгъла на градината. А когато бяха навън, нещо по-обичайно за тях, двете също поемаха в различни посоки: Фрея изминаваше много мили през местните гори и овощни градини, катереше се по дърветата, правеше си въжени люлки, измерваше времето, за което изминаваше определена пътека или изкачваше някой връх, като винаги се пренапрягаше.
Алекс също обичаше да броди и да изследва околностите. В нейните разходки обаче имаше нещо по-интелектуално. Тя винаги си носеше тетрадка и цветни моливи, карти, фотоапарат и един стар армейски компас, явно принадлежал на някой морски пехотинец от битката за Иво Джима. Когато се връщаше вкъщи — без изключение късно вечерта, — винаги донасяше подробни бележки за пътя си през деня, скици, запис на маршрута си, различни събрани мостри: листа и цветя, шишарки, странни на вид камъни и — в един забележителен случай — умряла гърмяща змия: беше си я увила на врата като шал.
„А аз си мислех, че отглеждам млади дами — въздишаше баща им. — Какво чудо само съм предоставил на света!“
Но колкото и независими и увлечени в собствените си приключения да бяха — Алекс в опитите си да картографира света, а Фрея да го завладее, — двете сестри се обичаха най-топло и искрено. Фрея боготвореше по-голямата си сестра, вярваше й и се стремеше да достигне, казваше й неща, които не споделяше с никой друг, дори с родителите им. Алекс, от своя страна, беше изцяло обладана от мисълта да защити сестричката си, промъкваше се в стаята й да я успокои, когато нощем имаше кошмари, четеше й от книжките за пътешествия и приключения, които и двете обичаха, сплиташе косата й, помагаше й с домашните. Когато на пет годинки пострада от ужилване на оса по устата, Фрея предпочете да потърси утеха при сестра си, а не при родителите. А когато на шест влезе в болница от менингит, Алекс настоя да я придружи, спа на походно легло и държеше ръката й, когато й правеха лумбални пункции (това и придружаващата го истерия на Фрея, когато забиваха иглата в основата на гръбначния й стълб, накара Алекс цял живот да изпитва ужас от всичко, свързано с инжекциите). А когато, още ненавършила седемнайсет, Фрея изуми общността на алпинистите, като покори сама най-високия връх на националния парк Йосемити Ел Капитан, кой я очакваше на върха с букет цветя и бутилка „Доктор Пепър“? Алекс.