— Дръпни го.
— Дали е разумно?
— Ама за какво сме дошли тук, по дяволите? Хайде, дръпни го.
Тя не помръдна, защото чувстваше… всъщност не би могла да обясни какво чувства. Някакво смътно предчувствие за опасност; вътрешен глас, който й казваше, че ако изпълни указанията на Флин, ще задейства верига от събития, които ще са извън властта им, ще пресече линия, която не бива да се пресича. Но все пак, както и той го каза, нали тъкмо затова бяха дошли тук. И по-важното — точно това би направила Алекс. В това нямаше съмнение. Сестра й би дръпнала лоста, без да се поколебае и за миг, при това навярно още преди да й кажат. Фрея изчака още малко, после чукна няколко пъти с кокалчета по камъка — пожелание „стегни се“, което използваше, когато трябваше да е особено смела в някоя от сложните маневри в алпинизма, — и бръкна дълбоко в кухината.
Вътре беше хладно, а дръжката не беше близо — наложи се да пъхне и рамото си в отвора, за да могат пръстите й да я обхванат, а палецът да отиде отсреща за пълен контрол. Увери се, че я е хванала добре, и дръпна.
Лостът не помръдваше. Фрея задърпа с всички сили, мускулите на шията и рамото й станаха на възли и затрепериха. Успя да го придвижи няколко сантиметра, спря да си поеме дъх и да го хване по-добре и дръпна отново. Лостът започна да се движи по-лесно и бавно се плъзна по жлеба. Движението му се придружаваше от странно скърцане и стържене като от опъване на въжета и търкаляне на колела. Въртенето сякаш идваше изпод нея, като че ли от самата скала. Тя изтегли дръжката докъдето можа, чак до предната част на кухината, дръпна я за последно, за да се убеди, че няма луфт, после се показа и погледна въпросително Флин.
Той се беше отдалечил малко от скалата, а погледът му шареше по фасадата й.
— Няма нищо — провикна се. — Сигурна ли си, че го издърпа докрай?
— Да.
— Не знам — той поклати глава, — но не се отварят никакви вълшебни врати, в това поне съм сигурен.
Продължиха да наблюдават — Флин отдолу, Фрея отгоре; странното скърцане заглъхваше. Иначе всичко си остана същото, както преди тя да издърпа лоста, само слънцето стана по-горещо и небето по-бледосиньо. Скърцането постепенно изчезна. Фрея не виждаше смисъл да остава повече на ръба, така че започна да се спуска — по същия път, по който се беше изкатерила. Докато слизаше, чу нов звук — някакво тихо съскане. Спря, огледа се и се опита да проумее какво е. Флин също беше го чул и се доближи до скалата — вслушваше се внимателно. Съскането не спираше.
— Какво е това? — попита Фрея.
— Не знам — отвърна той. — Звучи като…
— Само не казвай „змии“, моля те.
— Не, прилича повече на…
Спря и пристъпи към подножието на скалата.
— Виж!
Фрея се наведе и се взря надолу. Отначало не видя нищо, но изведнъж зяпна. В самата основа на скалната стена, на мястото, където тя сключваше почти прав ъгъл с пустинята, на протежение двайсетина метра пясъкът се плъзгаше надолу като в пясъчен часовник. Флин клекна, бръкна в пясъка и загледа как той изчезва между пръстите му.
— Какво е това, по дяволите? — учудено попита Фрея. — Подвижни пясъци?
— Точно такива никога не съм виждал — отвърна той. Пясъкът започваше да се движи по-бързо, като че ли нещо отдолу го засмукваше, а песъчинките се превръщаха в поток, изчезващ под скалата.
— Но къде отива? — недоумяваше Фрея.
— Нямам представа. — Флин гледаше удължаващия се и разширяващ се поток като хипнотизиран.
— Май ще е по-добре да се отдръпнеш.
Той кимна, изправи се и направи няколко стъпки назад. Пясъкът продължаваше да се свлича и потъва, оголваше се все по-голяма част от скалата — тя някак си приличаше на корен на огромен зъб.
— Като че ли подкопава… — почна Флин.
С глухо всмукване цял отрязък от пясъчната повърхност хлътна току пред краката му. Съскането се усили, пясъкът се носеше надолу като лавина, макар че така и не беше ясно къде отива. Флин залитна назад, подхлъзна се и падна, после скочи и трескаво заотстъпва. Все по-голяма част от пясъка изчезваше и се изливаше като вода през сифон в непрестанно разширяващата се дупка в скалата — а ръбът на дупката се движеше към него.
— Бягай! — изпищя Фрея.
Флин се обърна и хукна. Дупката като че ли искаше да захапе краката му и да го всмуче в Гилфа. Размерът й стана почти петдесет метра и тя бавно започна да забавя растежа си, сякаш беше доволна, че го е преследвала достатъчно надалече. Накрая пясъкът спря. Под основата на скалния масив беше зейнал огромен кратер.