Цялата картина изглеждаше толкова нереална, така сбъркана, призрачна и не на място, подобна повече на филм, отколкото на истинския живот, че първата, съвсем несвързана мисъл на Фрея беше: „Сигурно сънувам. Сънувам още от самото начало и всъщност съм дълбоко заспала в апартамента си в Сан Франциско, уютно и сигурно ми е, а сестра ми е жива и здрава.“ За един възторжен миг мисълта се задържа — „Това изобщо не се случва — изпищя Фрея на себе си. — Алекс не е мъртва, аз не съм в храма на някакъв загубен оазис, няма никакъв камък със свръхестествени сили!“, — но се изпари почти веднага, когато Фрея усети ръката на Флин да я хваща още по-силно. Това наистина се случваше, осъзна тя. Тя беше в храма на изгубения оазис и въпреки че все още й беше трудно да възприеме цялата история около Бенбена, всички останали в залата явно гледаха на нея съвсем сериозно.
„Глупости — повтаряше си тя. — Глупави фокуси.“
За първи път обаче в убедеността й се прокрадна съмнение — вместо да прави логична оценка на фактите, тя повече се опитваше да вдъхне увереност на себе си.
— И така, какво е положението тук, доктор Медоус? — попита Моли Кирнан.
Човекът, който ги беше превел през храма и очевидно отговаряше за всичко тук — или поне за научната страна на операцията, — им даде знак да се приближат към куба.
— Първоначалното сканиране показва, че сърцевината е от твърд материал. — Гласът му беше монотонен и носов. — Повишените равнища на иридий, осмий и рутений подкрепят становището за метеоритен произход. Това е горе-долу всичко, за което сме сигурни засега — повече ще разберем, когато установим пълен физически контакт.
— Тогава предлагам да установим пълен физически контакт — каза Кирнан. — Господин Осман, като египтолог… — и хвърли поглед на Флин през рамо, — може би ще ни окаже честта.
Коленичилият до шейната учен вдигна ръка, за да покаже, че е разбрал, заобиколи обвития с плат предмет и застана точно срещу тях. Фрея видя лицето му през стъклото на маската и разпозна в него другаря на Гиргис от нощта в Маншиет Насър — пълнички бузи, коса оформена като във форма за торта, пластмасови очила с дебели стъкла.
— Моли, умолявам те — започна Флин. — Нямаш представа с какви сили си играеш!
— А ти имаш, така ли? — пренебрежително изсумтя Кирнан. — Откога стана и гениален физик?
— Знам какво са мислели древните египтяни за Бенбена. Знам и че са го скрили чак тук с основание.
— Точно както и ние го намерихме с основание. Сега, ако нямате нищо против, професор Броуди… — изрече името му с презрение, — бъдещето на света е пред нас и ако не друг, лично аз много бих искала да го погледна. Доктор Медоус?
Човекът с болничната престилка даде знак на един от колегите си. Четирите халогенни лампи потъмняха, после изгаснаха и остана само призрачният отблясък на мониторите и един-единствен лъч, насочен към загадъчния, увит в плат предмет върху шейната. Един от учените взе камера и започна да снима.
— Ако обичате, господин Осман. — Кирнан го погледна и скръсти ръце.
Осман кимна, пристъпи до шейната и започна да подръпва плата. Той обаче беше увит стегнато, а и защитните ръкавици му пречеха и в движенията му имаше нещо донякъде смешно. Изминаха няколко минути и Кирнан и Гиргис вече явно се изнервяха. Накрая Осман успя да развие края и започна да размотава плата по-лесно, смъкваше го на дълги ивици, които напомняха на превръзките на мумия. Човекът с камерата се движеше около стъкления куб и снимаше от различни ъгли. Започнаха да излизат и отделни по-големи парчета ленен плат, очевидно поставени под ивиците за по-добра защита. Предметът, който отначало изглеждаше доста голям, сега, като се махаха все повече и повече слоеве от обвивката, започна да се смалява. Ставаше все по-малък и по-незначителен, все по-дребен със смъкването на плата, докато накрая не го видяха — грозно парче сиво-черен камък с височина по-малко от метър, приличаше по-скоро на пътен конус, отколкото на обелиск. „След цялата тази подготовка — помисли Фрея — развръзката явно им донесе разочарование.“