— Всичко наред сега, госпожице Фрея? — попита той, приближи се и побутна един от труповете с крак. — Ти в безопасност. И двамата в безопасност. Няма опасност. Всичко наред.
Любопитното беше, че почти същите думи бе използвал и Флин след атаката на стършелите в самолета. Сега, както и тогава, тя усети прилив на облекчение, помисли си, че може би, просто може би, нещата са се обърнали в тяхна полза и че ще се измъкнат живи от тук.
Но както и тогава, това се оказа само отсрочка. Защото дълбокият пулсиращ звук изведнъж започна отново — бум, бум, бум. Отекваше из долината, караше скалите и дърветата да треперят, повтаряше се по-бързо отпреди, все едно това, което го причиняваше, се беше презаредило и сега искаше да навакса загубеното време.
Четиримата се огледаха тревожно. Земята под краката им сякаш подскачаше с всеки тътен, вибрациите бяха толкова силни, че за миг на Фрея й се стори, че звукът кара стените на долината не само да треперят, а и да се движат, да се приближават една към друга. Поклати глава, убедена, че си въобразява, че това е оптична илюзия. Но колкото повече гледаше, толкова повече се убеждаваше, че стените се движат — бавно, като голяма затваряща се книга. Геологичните процеси, които обикновено траят епохи, сега протичаха за секунди. Ниският смилащ звук на скала, триеща се о друга скала, се засилваше заедно с бумтящия тътен, докато не заглуши и Бенбена.
— Виждате ли това? — попита тя и посочи скалите вляво и вдясно.
Флин със сигурност го беше видял, защото вече тичаше към гранитната ръка; Захир и брат му хукнаха след него. Тримата се изкачиха на камъка, за да огледат по-добре.
— Какво е това? — изкрещя Фрея. — Какво става?
Флин беше засенчил очи и въртеше глава.
— Челюстите на Собек — измърмори той, след това повтори по-силно: — Челюстите на Собек! Боже мой, точно това се казва в проклятието! Злодеите ще бъдат смлени в челюстите на Собек! Оазисът се затваря като устата на крокодил. Ето какво означавало. Вижте! Вижте как се приближават!
Тя наистина виждаше, дори от ниското място, на което беше застанала. Оазисът — тесен в единия край, широк в другия, самите скали, оформящи гигантско V — наистина пораждаше впечатлението за огромна крокодилска паст; и сега двете челюсти постепенно се затваряха, като трошаха всичко помежду си. Скали и дървета се затъркаляха надолу по стените сред облаци прах и потоци чакъл.
— Но това е невъзможно! — извика Фрея. — Как са накарали долината да се затваря? Невъзможно е!
— Всичко тук е напълно невъзможно! — крещеше Флин и размахваше ръце. — Всичко, отначало докрай! Но това няма значение! То се случва, а ние трябва да се измъкнем. Трябва да се измъкнем веднага!
Скочи долу и Захир и брат му го последваха. Въпреки че лицата им бяха безизразни както винаги, тревогата в очите им личеше съвсем ясно. Флин хвана ръката на Фрея и тръгна към края на оазиса, към тунела. Захир обаче го дръпна за рамото.
— Не този път. Долу много хора. Минем по друг път. Качим се, както слезли. Както винаги.
И затича към храма, като им махаше да вървят след него.
— Тръгвайте! Няма време!
— Бил си тук и преди?! — попита Флин и се втурна след него. — Това ли каза? Че си бил тук и преди?
Но гласът му се загуби в рева и трясъка на трошащите се скали. Облаци прах се вдигаха от двете страни на долината, все едно оазисът гореше.
68.
Върнън Медоус — доктор Върнън Медоус, бакалавър, магистър и доктор по физика, член на Асоциацията по физика и на Физическия институт, водещ инженер по електроника — работеше в областта на изследвания на американската отбрана, често наричана „езотерична предна линия“, вече почти четиридесет години и бе минал през всичко, от квантовата телепортация до програмите за атмосферни смущения, от невидимите щитове до бойните глави с изомери от антиматерия. И през цялото време, независимо в какви проекти бе участвал, независимо в коя част на света беше работил — а не бяха много кътчетата на света, които не беше посетил в работата по мисията да разшири външните граници на оръжейната технология, — две основни правила винаги го държаха в добра кондиция: остани спокоен и контролирай ситуацията, колкото и необичайна да е, а когато не можеш да си спокоен и да я контролираш, бързо изчезвай.
Второто правило влизаше в сила сега, когато Бенбенът започна да тътне отново — този път без светлинни експлозии, което беше интересно, — а отвън долетя силен тътен, за който един от колегите му, след като изтича да погледне, съобщи, че е причинен от сближаване на стените на долината. Медоус беше наблюдавал много странни гадости, но не беше виждал нещо, което дори малко да прилича на това. Излезе да оцени ситуацията, после се върна в помещението и заповяда на всички да оставят това, с което се занимават, да се откажат от проекта и да спасяват живота си.