Флин нямаше представа защо древните египтяни са разположили всичко това по този начин, прекъснали са стълбите, вместо да ги направят отвесни. Може би защото се е налагало да работят около места с ронлив камък, където бронзовите клинове не са можели да се задържат добре? Каквато и да беше причината — а той не се замисли твърде дълго за това, — пътят му нагоре се забавяше неимоверно: беше принуден да следва поредица отклонения вляво и вдясно, с опънати нерви да минава от една стълба до друга.
Зад и под него хаосът в оазиса набираше сила. Платформата на храма се превърна в разпадащо се, забулено в прах парче скала, великолепните сгради — в натрупана грамада развалини. Бенбенът продължаваше да излъчва подобни на лазер снопове пурпурна светлина. Сцената беше ужасяваща, апокалиптична, като картина на ада от някой средновековен художник, но пораждаше у Флин само решимост да продължава все по-бързо и все по-рисковано в отчаяния си стремеж да изпревари стените, които се приближаваха от двете му страни.
Изгуби опора, докато вървеше по тънък крехък каменен ръб между две стълби, увисна за миг на предпазното въже, завинтено в скалата — сто метра зашеметяващо празно пространство зееше под него. Изкатери се някак върху ръба и стигна до следващата стълба. Едно от стъпалата се счупи и една треска се заби дълбоко в крака му, накара го да изкрещи в агония; кръвта шурна и потече под крачола на дънките му. Флин почти се предаде, беше убеден, че не може да се справи, че челюстите на долината ще се сключат около него, преди да е стигнал до върха и спасението. Въпреки това продължаваше да се изкачва, без да обръща внимание на болката, изтощението и световъртежа, изстискваше от себе си и последните сили, за да се катери. Долината оставаше все по-далече под него, вече не се виждаше от прахта от отломките, а ръбът на скалата се приближаваше все повече. Накрая, докато изминаваше последния участък от перваза, отчаянието даде път на надеждата. Над него имаше прав участък от пет стълби, който отвеждаше право до ръба.
Фрея и Саид бяха спрели на най-горната стълба и му викаха и ръкомахаха, насърчаваха го да продължи. Той също им махна, викна им да се разкарат от този ад, пое си дъх и започна последното изкачване.
Стените на долината вече бяха застрашително близо.
Флин изкачи първата от петте стълби — всеки мускул в тялото му сякаш крещеше в знак на протест, — после втората, после третата. Беше в средата на четвъртата, само на някакви си пет метра от върха, и през него премина вълна от адреналин, щом разбра, че е почти в безопасност. Окуражителните викове на Фрея вече се чуваха съвсем ясно.
И изведнъж през скалата премина изненадващ трус — най-силният досега. Флин обви стълбата с ръце, за да го изчака да премине, после отново се заизкачва — и в същия миг усети, че стълбата се залюлява, сякаш скалата се мъчи да го оттласне. Погледна нагоре и ужасен видя, че бронзовите клинове се измъкват от гнездата си и горната част на стълбата бавно се отделя от камъка. Отчаяно залази нагоре, но клиновете изскочиха съвсем. За един кратък и нереален миг всичко изглеждаше неподвижно и Флин имаше необичайното усещане, че участва в един от онези стари неми филми, където Харолд Лойд или Бъстър Кийтън правят антигравитационни каскади високо над земята. После, непоносимо бавно, върхът на стълбата описа дъга назад и надалече от стената. Флин полетя безпомощно в пространството, стиснал дървеното стъпало; над него звънтеше някакъв истеричен писък.
Досега Фрея би трябвало да е научила, че точно когато изглежда, че нещата са наред, винаги се случва нещо, за да покаже, че не са.
Веднага щом със Саид се прехвърлиха на ръба на скалата, тя се обърна и погледна надолу, за да види как напредва Флин. Долината се беше свила само до двайсетина метра, дъното й вече не се виждаше и не се различаваше нищо, освен пробляскващите брилянтни червени лъчи на Бенбена.