При други обстоятелства очите й щяха да са приковани от ужасната гледка. Сега обаче бяха приковани във Флин, който вече се катереше по предпоследната стълба.
— Давай! — закрещя Фрея. — Още съвсем мъничко! Ще се справиш!
Точно в този миг земята се разтресе и стълбата, по която се катереше Флин — боже, той беше толкова близо, само на няколко метра под ръба, — започна да се отделя от скалата. За няколко кратки, спиращи сърцето мига изглеждаше, че Флин все още може да стигне до горната, последната, и да се спаси. След това обаче клиновете изскочиха от стената като коркови тапи и Флин полетя назад.
— Не! — изпищя Фрея и затисна очите си с ръце. — О, боже, не!
Беше сломена, съсипана, не можеше да повярва, че след опасностите, през които бяха преминали, всичко трябва да свърши по този начин, на последното препятствие. Беше толкова объркана, че когато след секунди чу далечен вик: „Ей“, го отхвърли просто като трик на въображението, измама, причинена от шока. Едва когато викът се чу отново — по-настоятелен, проникващ през отекващия грохот на скалите, — а Саид изведнъж я хвана за рамото, тя осъзна, че викът не е в главата й и че незнайно как Флин е все още жив. Свали ръце от лицето си и погледна през ръба на пропастта.
— Флин! Флин!
Той беше точно под нея, на десетина метра, изглежда, невредим, вкопчил се в стълбата под падналата от скалата — тя сега висеше неподвижно до него като счупена ръка. Фрея веднага разбра как е станало — клиновете в горния край се бяха изскубали, но долните — или поне единият — някак си бяха останали забити в скалата, така че стълбата беше направила нещо като задно салто и беше увиснала до по-долната.
Като по чудо Флин се беше удържал и дори бе успял да се изкачи на върха на относително сигурната долна стълба.
За миг Фрея усети възторжен прилив на радост — но само за миг, защото в следващия пълната картина на станалото започна да й се изяснява. Флин може и да беше оживял, но сигурно нямаше да е задълго.
Стените на долината бяха на по-малко от двайсет метра една от друга и щяха да го притиснат като гигантски длани, които смазват муха. И все пак дотогава имаше достатъчно време, та човек да се изкатери горе. Лошото беше, че нямаше по какво. Между горната част на стълбата, на която беше кацнал Флин, и долната част на последната, която щеше да го изведе до ръба на скалата, имаше пет метра гол гладък камък. За един кратък миг Фрея помисли, че по някакъв начин той може да вдигне падналата стълба и да я използва като мост. Но още докато гледаше, последният останал клин се изтръгна от скалата и стълбата полетя надолу.
— По дяволите! — изсъска тя.
И тримата стояха вцепенени, никой не знаеше какво да направи. Флин поклати глава, сякаш казваше безмълвно: „Лошо, просто няма начин.“
Потресена от обречения му поглед, без изобщо да се замисли, Фрея заслиза по най-горната стълба. Саид се опита да я спре, настоя, че той трябвало да слезе, но тя си знаеше, че нейните шансове — ако ги има изобщо — са по-добри. Отблъсна ръката му и продължи да се спуска.
Дори най-спокойните и опитни алпинисти изпитват страх и Фрея не беше изключение. Понякога безпокойството е по-слабо — ускоряване на ритъма на сърцето, стягане на вътрешностите. Друг път усещането е по-тревожно, цялото ти същество като че ли се отдръпва и смалява, докато стоиш на ръба на собствената си смърт. Фрея познаваше както крайностите, така и повечето неща помежду им. Никога, никога обаче не се бе чувствала толкова уплашена, колкото сега.
Някак успя да сдържи страха си от приближаващите се скали, натика го в най-далечното ъгълче на съзнанието си, насили се да върви надолу от стъпало на стъпало, докато не стигна края.
— Недей да правиш глупости! — крещеше Флин и й махаше да се качва. — Върни се горе! Махай се!
Тя не му обърна внимание. Подскочи няколко пъти на стълбата, за да се увери, че е стабилна, клекна на най-долното стъпало, провря крак покрай него, кръстоса глезени и увисна с главата надолу, протегнала ръце към Флин. Флин — беше спрял да й крещи да се маха — се изкатери на върха на своята стълба и долепен до скалата, също протегна ръка към нея. Дори при най-отчаяния им опит обаче между пръстите им оставаше около метър.
Бяха принудени да се признаят за победени. Флин слезе няколко стъпала; Фрея пак стъпи на стълбата.
— Нищо не можеш да направиш — извика той и погледна наляво и надясно. Напредващите стени бяха стигнали до външния край на стълбата — пътека; дървените стъпала се чупеха и се разпадаха с трясък, милиони тонове каменна маса бавно се свличаха около тях.