— Моля те, Фрея, всичко свърши. Просто се качи горе! Моля те, спаси се!
Тя не му обърна внимание, а започна да проучва отвесната скала, опитваше се да прецени дали има начин да се приближи до Флин, да преодолее този проклет един метър помежду им.
Оглеждаше се трескаво, търсеше нещо, каквото и да е, което да й помогне. Имаше пукнатина, която вървеше хоризонтално в скалата, на около два метра над стълбата на Флин — не беше голяма, но достатъчна, за да може да вкопчи пръстите си в нея. Проблемът беше, че дори да успееше да стигне до нея, оставаха най-малко двайсет сантиметра между пукнатината и мястото, където тя можеше да го достигне с ръка. Със същия успех можеха да са на цял километър един от друг. Тя изкрещя от безсилие. Знаеше, че е безсмислено, че няма начин да успеят.
— Съжалявам — изплака тя. — Толкова съжалявам. Просто не мога…
Замълча, тъй като нещо привлече погледа й нагоре и вляво от Флин — тънка люспа от нещо като кварц или кремък, издадено няколко сантиметра, със същия цвят като цвета на околния камък: ето защо не го беше забелязала веднага. Може би, просто може би…
— Слушай — извика тя. — Трябва да направиш точно каквото ти казвам. Без въпроси, без спорове, просто го направи!
— За бога, Фрея…
— Без спорове!
— Губиш си…
— Просто го направи!
Той махна раздразнено с ръка, след това кимна, че ще следва инструкциите й.
— Трябва да се добереш до ей тази пукнатина — извика тя, докато пак увисваше на долното стъпало на стълбата; изви тялото си и му я посочи. — Разбираш ли ме? Трябва да стигнеш с пръсти до тази пукнатина.
— Няма начин…
— Направи го!
Той я изгледа сърдито, промърмори нещо и започна да се катери, стигна до четвъртото стъпало на стълбата си, след това третото, после второто, протегна ръце, притиснал тялото си плътно до камъка, прегръщаше го, плъзгаше се сантиметър по сантиметър.
— Ще падна!
— След минута така или иначе ще паднеш. Продължавай.
Той остана за миг на място, с буза, притисната до твърдата скала; трепереше, очите му бяха затворени, сякаш не може да продължи. После, с върховно усилие на волята и с рев: „Глупости!“ стъпи на най-горното стъпало на стълбата и като драскаше с нокти, посегна към пролуката, изпъваше се, напрягаше се, олюляваше се. За част от секундата изглеждаше, че няма да успее, че ще изгуби равновесие и ще падне. После ръката му напипа пукнатината и той успя да вкара пръсти в нея и се прилепи към скалата; балансираше нестабилно с крака на стъпалото, сякаш стоеше на тънко въже. Изтощена, цялата в прах, ужасена, Фрея нададе тържествуващ вик, след което предупреди:
— Сега идва трудната част.
— Сериозно? — изпъшка Флин. — Изобщо не подозирах.
Като непрекъснато поглеждаше наляво и надясно към стените, които сега бяха на по-малко от десет метра една от друга и непрекъснато се приближаваха, Фрея почна да му обяснява как да си сложи крака върху изпъкналия ръб, да го използва като опора, за да се повдигне към протегнатата й ръка. Смяташе маневрата, която бе използвала в храма в Абидос, за откачена, но това беше още по-идиотско, а Флин дори не беше професионален катерач. Нямаше друга възможност обаче — или трябваше да опитат, или да стоят и да чакат скалите да го смажат, което щеше да стане само след минути. Като се увери, че Флин знае какво да направи, тя се захвана по-здраво и протегна ръка надолу, готова да сграбчи неговата.
— Флин, имаш само един опит — изкрещя му. — Така че гледай да го направиш, както трябва.
— Щом настояваш.
Тя не се сдържа и се усмихна.
— Когато си готов. Само гледай да е по-бързо.
Той вдигна очи към нея, промърмори някаква молитва, въпреки че не беше влизал в черква поне от двайсет години, пое дълбоко дъх и с див гърлен рев скочи, протегнал ръка към Фрея. Тя я хвана, стисна я, другата му ръка се вкопчи в китката й, тялото му се залюля като махало на часовник, после той задрапа с крака по скалата. Беше много по-тежък, отколкото го помнеше от Абидос; усети, че ръката й започва да се изплъзва от стъпалото, рамото й изпука, сякаш цялата й ръка щеше да се откъсне. Някак си успя да не се изпусне, краката на Флин продължаваха да стържат по скалата, докато накрая, след цяла вечност, а всъщност само след секунди, той успя да намери опора първо за единия, а след това и за другия, стъпи по-устойчиво и тя успя да го удържи.