И тук, на третия етаж, беше кабинетът на Сай Ангълтън.
Седнал зад бюрото си, със заключена врата и спуснати щори, той постави игла в инсулиновата си писалка, повдигна ризата си и стисна шепа огъваща се плът. От стискането кожата побеля още повече.
Нещата се бяха подобрили от шейсетте години, когато още беше момче в Брантли, щата Алабама. Тогавашните спринцовки и ампули вече ги нямаше и сега се използуваше тънка като химикалка тръбичка. Но ако в техническо отношение някои неща се бяха развили, други си оставаха все същите. Като болен цял живот от диабет тип 1, Ангълтън трябваше задължително да се инжектира по четири пъти на ден (съучениците не спираха да му се подиграват заради редовното уединяване със спринцовката). Дори днес, след близо четиридесет години, той все още мразеше инжектирането.
Скръцна със зъби, затананика си някакъв шлагер и изкара няколко такта, преди да забие иглата в корема си. Почувства боцването, но неприятното усещане бързо отмина. Задържа устройството още малко, докато последният инсулин се изсипа в него, за да поддържа живота му, после с облекчена въздишка го прибра в калъфчето. Докато си закопчаваше ризата, отиде до прозореца и вдигна щорите. Слънцето огря кабинета.
Беше тясно и претъпкано помещение с грозно безлично бюро, фотьойл, канапе и библиотека — наричаха ги служебна мебелировка. Би се чувствал по-удобно в Кайро 1, където кабинетите бяха по-големи и по-подредени, но той принадлежеше към връзките с обществеността, а този отдел беше в Кайро 2. Тук поне го разпитваха по-малко. Пък и това нямаше да трае дълго, надяваше се той. След като бъркотията около Пясъчния огън се оправеше, той щеше да си събере багажа и да се изнесе с първия самолет.
В двора под него двама души подскачаха по тенис корта и глухото тупкане на топката отекваше из комплекса. Докато ги гледаше, през ума му мина мисълта какво ли е да се движиш така свободно. Върна се при бюрото, седна и се пресегна за папката, с която работеше, преди да дойде времето за дозата инсулин. На корицата диагонално бе поставен червен печат с текста „Поверително“. А отдолу бе името: Александра Ханън.
Ангълтън отвори папката и започна да чете.
12.
Дакла
Трябваше да се оформят доста книжа, между които и формуляри за освобождаване на трупа за погребението — истински парад на бюрокрацията. Докато всичко това приключи и Фрея излезе от болницата, стана късно следобед.
Силната пронизваща светлина от средата на деня се бе превърнала в богата медена мараня, макар жегата да си оставаше същата.
— Ще ви закарам до къщата на доктор Алекс — каза й Захир, когато се качиха в ланд крузъра.
— Благодаря — отвърна тя.
Не си проговориха повече.
Движеха се по път, който приличаше на главна транспортна артерия на северозапад през оазиса. От двете им страни се простираха ниви с царевица и захарна тръстика, напоителни канали, горички с маслини, палми и някакви дървета, за които Фрея реши, че са черници. Но тя не им обръщаше особено внимание, тъй като умът й все още бе зает с преживяното в моргата.
След двайсет минути завиха наляво по по-тесен път, който ги отведе до едно село: Каламун според арабско-английския знак в покрайнините му. Имаше джамия, гробища, няколко прашни сергии за плодове и зеленчуци и — доста не на място — блестящ офис с неонова реклама на „Кодак“ и надпис „Бързо изработване на фотоснимки“.
Веднага след селото завиха отново, този път по изровен и обсипан със смет черен път, и Фрея сграбчи дръжката на вратата и незаинтересувано загледа как обработената земя преминава в пустинна, а яркозелените цветове — в дразнещи оранжево-червени отсенки. Колата се тресеше покрай ниски пясъчни могили и през чакълени участъци, а след като изкачиха още едно възвишение, пустинята се откри пред тях с целия си блясък. Фрея се вгледа напред и за миг забрави ужаса от моргата при вида на панорамата — огромен вълнист пясъчен океан, който се простираше докъдето поглед стига, дюните като че ли се повдигаха и заостряха колкото повече се отдалечаваха, а при самия хоризонт вече приличаха на вълни, наточени като ножове. А долу, в широката долина между билото и най-предната дюна, имаше малък оазис с ниви и палмови горички, които се поклащаха на фона на заобикалящата ги пустош.
— Къщата на доктор Алекс — заяви Захир и посочи една бяла точица в най-далечния край на зеленината.
Въпреки тъгата си Фрея се усмихна, тъй като видя колко съвършено подхожда на сестра й постройката. Колко ли щастлива е била тук?