— Прекрасна е — възкликна тя.
Захир само изсумтя, даде газ и спусна колата към долината.
Пътят минаваше през наскоро изорани ниви — някакви птици, които приличаха на бели чапли, кълвяха шоколадовата пръст. Влязоха в оазиса. Фрея въртеше глава ту насам, ту натам, докато се друсаха по пясъчната пътека, притиснати от дърветата, заобиколени от паяжина светлини и сенки. Подминаха една кошара, после купчина насечена захарна тръстика и правоъгълен харман. Иззад един ъгъл се появи магарешка каручка, натоварена с маслинови клонки, и Захир бе принуден да отбие, за да й даде път. Възрастният човек с магарето, със сламена шапка и с цигара в беззъбата уста, им се захили, докато ги подминаваше.
— Това е Махмуд Гаруб. — Захир кимна след отминалата каручка. — Не е добър човек. Няма да разговаряте с него.
Стрелна Фрея с поглед да провери дали е схванала, после включи на скорост и продължи по пътя, който постепенно се превърна в просека през лилави тропически дървета. Пред тях, към края на просеката, се виждаше къщата на Алекс — едноетажна, варосана, със сателитна чиния на покрива и увита с декоративни растения входна врата. Захир спря колата, слезе, грабна чантата на Фрея от задната седалка и я отнесе до входа.
— Сигурна ли сте, че не предпочитате да отседнете в хотел? — попита той, докато изваждаше връзка ключове от наметалото си и отключваше. — Брат ми държи много добър хотел в Мут.
Тя му благодари, но настоя, че тук ще й е добре.
Захир сви рамене, отвори вратата и остави чантата вътре.
— Икономката ви е оставила храна. Ще си я стоплите на печката. Много е лесно.
Подаде й ключовете и й каза мобилния си телефон. Тя си го записа в своя.
— Не излизайте в гората без обувки — предупреди я той. — Много змии. И никакви разговори с Махмуд Гаруб. Много лош човек. Аз ще дойда утре сутринта в седем и половина, за да ви закарам…
И спря, като че ли не искаше да произнесе думата.
— На погребението — довърши тя. — Благодаря.
Помълчаха още малко. Захир пристъпваше от крак на крак, като че ли се канеше да каже нещо. А Фрея просто искаше той да си тръгне. Той сякаш прочете мислите й, защото кимна делово, върна се в ланд крузъра и отпраши.
Фрея влезе в къщата, затвори вратата и щом шумът от мотора заглъхна, чу далечното тракане на напоителна помпа и тихото шумолене на поклащаните от ветреца палмови листа.
В къщата беше хладно и тъмно. Фрея постоя малко до вратата, доволна, че най-после е сама, после мина през широкия хол, отвори една двойна врата с щори и излезе на верандата отзад. Беше прекрасна, заслонена от короната на гигантска джакаранда, ухаеше на цветя и цитрусови насаждения, а отвъд градината се разкриваше възхитителна гледка към пустинята. Фрея си представи как Алекс стои тук и се усмихна, но усмивката й се стопи, когато видя инвалидната количка, подпряна в края на верандата. Намръщи се, като че ли виждаше инструмент за мъчения, после се върна вътре.
От хола се влизаше в другите помещения — кухня, баня, спалня, кабинет, килер — и тя ги обиколи, за да получи по-добра представа за къщата. Почти нямаше мебелировка или картини, тъй като Алекс мразеше претрупаните стаи, но все пак домът беше безспорно неин, отпечатъкът й бе оставен навсякъде. Личеше в сбирката CD-та (Бауи, Нирвана, Ричард Томпсън, любимото й Шопеново ноктюрно); в картите, закачени по всички стени; в скалните мостри, подредени по первазите. Дори мирисът на Алекс се усещаше навсякъде — може би недоловим за външен човек, но съвсем познат на Фрея, която бе израсла с него: катранен сапун „Райт“, примесен с дезодорант „Шур“ и съвсем слаб лъх на парфюм „Самсара“.
Накрая отвори спалнята. На кука зад вратата откри старото велурено работно яке на Алекс — господи, колко години си бе останало едно и също? Прегърна го и притисна лице към него, после седна на леглото. На нощното шкафче имаше три книги — „Физическите свойства на пустинните дюни“ от Р. А. Багнолд, „Хелиополската гробница на Имти-Хентика“ от Хасафи Фадауи (откога ли се е заинтересувала от египтология Алекс?) и, най-трогателното, „Стръкчета трева“ от Уолт Уитман, захабения охлузен екземпляр на баща им. Три книги и още три снимки — една на родителите им, една на красив тъмнокос мъж, в чиито кръгли очила и кадифено сако имаше нещо като че ли професорско, и една…
Наведе се и вдигна третата снимка. Беше нейна, на Фрея, която се усмихваше неловко и държеше най-високата награда за алпинистите — Златния питон. Бяха й го присъдили миналата година и изобщо не можеше да си представи откъде Алекс е намерила снимката. В ъгъла на рамката имаше втора, по-малка снимка, направена в моментално фото: двете сестри, още момичета — смееха се и правеха физиономии на обектива. Фрея притисна снимката до гърдите си и очите й се премрежиха.