— Липсваш ми — прошепна тя. — Боже, колко ми липсваш, Алекс.
По-късно, много по-късно, вече напълно на себе си, Фрея излезе от къщата, за да походи из пустинята. Изкачи се на върха на най-близката дюна и седна на пясъка с кръстосани крака. Погледа за малко слънцето, което вече докосваше западния хоризонт, после извади смачкания плик с египетската марка. Последното писмо, което Алекс й бе написала. „На обичната ми сестра Фрея“, пишеше най-горе.
13.
Кайро — Американският университет
В края на следобеда, след като приключи лекциите си за деня — курс за напреднали по йероглифика, Теория и практика на полевата археология, древна египетска литература, както и заместването на един колега с английски език за начинаещи, Флин се вмъкна в кабинета на „интересния“ Алан Пийч да се опита да научи още нещичко за срещата му с Хасан Фадауи.
— Явно самият Мубарак е настоял да го освободят по-рано — замислено предположи Пийч, втренчен в бюрото пред себе си, където бяха наредени парченцата от голямо пръстено гърне. — С приказки за заслугите към египтологията и така нататък. Все пак и три години е лошо. Би ли…
Пийч кимна към тубичката лепило за порцелан и стъкло в ъгъла на бюрото и Флин отви капачката и му я подаде. Пийч намаза с тънък слой една от отломките и силно я притисна към друга.
— И разбира се, повече никога няма да работи — продължи Пийч. — След онова, което направи. Изобщо не мога да си го обясня. Абсолютна трагедия. Толкова способен човек. И толкова да разбира от керамика…
Докато говореше, оглеждаше парчетата на светлината на настолната лампа, за да се убеди, че са залепени точно както трябва.
— Купа за хляб? — реши да рискува Флин със съзнанието, че най-добрият, може би единственият начин колегата му да се развесели, е да се заговори за любимата му керамика. Пийч кимна, постави внимателно залепените парчета на бюрото, взе следващото и обясни:
— От селището на работниците в Гиза. Погледни това.
Върху парчето имаше много избелял печат с йероглифи — слънчев диск, колона джед като символ на стабилността, пясъчна усойница. Едва се различаваха.
— Джедефре — разчете Флин.
— Освен в подобни надписи по лодките, това са единствените надписи с пряко споменаване на сина на Хуфу, намирани в Гиза — със светнало лице заяви Пийч. — Жестоко, нали?
— Много — съгласи се Флин.
Пийч остави надписаните отломки и започна да търси други съвпадащи парчета. Флин попита:
— И какво още ти каза?
— Ммм?
— Фадауи. Когато си го видял. Какво още ти каза?
— А, Фадауи.
Пийч, изглежда, малко се обърка от въпроса, като че ли за него тази тема беше приключила и не го интересуваше повече.
— Е, откровено казано, той говори малко безразборно. А и изглеждаше ужасно горкият, слаб като клечка. Знаеш колко държеше на вида си, беше и малко женкар… Както и да е, ако човек го погледне сега… брр!
Вдигна още две отломки. Назъбеният ръб на едната пасваше идеално на другата.
— Фадауи ли? — попита Флин, като се опитваше да не го отклонява от работата му.
— Какво? О, да, да. Непрекъснато ме убеждаваше колко е невинен. Че цялата тази история била недоразумение, че го въвлекли нарочно. Много печално. Като се има предвид колко уличаващи са доказателствата. Дори е задигнал вещи от времето на Тутанкамон, всички го казват. Просто не мога да си обясня какво му е станало.
Пийч поклати глава, приведе се, прокара лепилото по ръба на едната отломка, притисна я до другата и ги поднесе под настолната лампа, за да се убеди, че са напаснати добре.
— Каза ли нещо за мен?
Флин се опитваше да говори незаинтересувано, дори небрежно.
— Ммм? — Пийч гледаше залепените парчета, въртеше ги от всички страни.
— Каза ли нещо за мен? — повтори по-високо Флин.
— Да, наистина каза.
Пийч го стрелна с поглед, после отново наведе очи към парчетата.
— Всъщност каза някои неприятни неща. Много неприятни. Е, аз знам, че ти си разгласил цялата работа, ама…